— Казвала ли съм ти, скъпи, че имаш прекрасни гърди? — засмя се тя, боцна го по задника и застана под душа. Той се изжабурка, седна върху тоалетната чиния и се загледа в нея.
— Следобед трябва да отидем да видим онази къща.
Ема изсумтя през водните струи.
— Налага ли се?
— Е, не знам как иначе ще намерим…
— Добре. Добре! Ще отидем да я видим.
Тя се обърна с гръб към него под душа, а той стана и отиде да се облече в спалнята. Пак бяха потиснати и раздразнителни и той си го обясни с напрежението от търсенето на дом. Апартаментът вече беше продаден и голяма част от вещите им бяха дадени на склад, за да освободят място за тях двамата. Не откриеха ли нещо скоро, щеше да се наложи да заживеят под наем и всичко това създаваше напрежение и безпокойства.
Той долови обаче, че има и друго, и разбира се, докато чакаше чайника да заври и четеше вестника, Ема ненадейно каза:
— Месечният ми цикъл дойде.
— Кога? — попита Декстър.
— Току-що — отговори тя с преднамерено спокойствие.
— Усетих го.
— Е, добре — каза той и Ема продължи да вари кафето с гръб към него.
Той стана, прегърна я през кръста и я целуна нежно по врата, все още влажен от душа. Тя не вдигна поглед от вестника.
— Няма значение. Пак ще опитаме, нали? — каза Декстър облегнал брадичка върху рамото й — мила и неудобна поза и когато тя отгърна на следващата страница, той го прие като знак да се върне на масата.
Седяха и четяха; Ема — новините, Декстър — спортните рубрики, и двамата настръхнали от напрежение. Ема зацъка влудяващо с език и заклати глава. Вестниците отделяха основно внимание на причините за войната и той усети, че тя подготвя някакъв актуален политически коментар. Съсредоточи се върху новините около „Уимбълдън“, но…
— Странно, нали? Войната си тече, а никой не протестира. Не трябва ли да има митинги?
Тонът й го подразни. Помнеше го отпреди години — студентския й глас, надменен и назидателен. Измърмори сговорчиво — нито предизвикателно, нито одобрително — с надеждата да я усмири. Минутите се нижеха, страниците на вестника се разгръщаха една след друга.
— Редно е да очакваме движение като по време на Виетнамската война, но не. Само една демонстрация, после всички свиха рамене и се прибраха по домовете си. Дори студентите не протестират!
— Какво общо има войната със студентите? — попита той меко, според него.
— Традицията повелява студентите да са политически ангажирани. Ако ние бяхме студенти, щяхме да протестираме. — Тя насочи поглед отново към вестника. — Аз поне тях да участвам.
Предизвикваше го. Добре, щом иска.
— А защо не сега?
Тя го изгледа остро.
— Какво?
— Защо не протестираш? Щом си толкова възмутена.
— Точно това казвам. Може би трябва! Ако имаше организирано движение…
Той се взря във вестника, решен да мълчи, но неспособен да се въздържи.
— Или на хората им е все едно.
— Какво? — Тя се втренчи в него с присвити очи.
— Ако хората наистина негодуваха срещу войната, щяха да протестират, но може би се радват, че си е отишъл. Не знам дали си забелязала, Ем, но той не беше най-милият човек на света…
— Може да не одобряваш Саддам и пак да си срещу войната.
— Точно така. Сложно е.
— Значи смяташ, че войната е справедлива?
— Не аз. Хората.
— А ти? — Тя затвори вестника и у него се надигна безпокойство. — Ти как мислиш?
— Как мисля аз?
— Да.
Той въздъхна. Твърде късно, нямаше връщане назад.
— Странно ми е, че мнозина от левите възразяват срещу войната, след като Саддам е избивал точно онези, които те би трябвало да закрилят.
— Например?
— Профсъюзни дейци, феминисти, хомосексуални. — Да каже ли „кюрди“? Вярно ли беше? Реши да рискува: — Кюрди!
Ема изсумтя високомерно.
— О, смяташ, значи, че войната се води в защита на профсъюзите? Буш нахлу в Ирак от загриженост за участта на иракските жени? Или на гейовете?
— Казвам, че антивоенният митинг щеше да е по-обоснован морално, ако същите хора бяха протестирали срещу иракския режим! Протестираха срещу апартейда, защо не срещу Ирак?
— И Иран? И Китай, Русия и Северна Корея и Саудитска Арабия! Не може да протестираш срещу всички.
— Защо не! Ти го правеше!