— Божичко! Брои си мазолите във фоайето. Един уелсец на Виа дел Корсо. Неустоима гледка, просто неустоима! — Алисън го улови отново за ръка. — Утре ще ме заведеш на обяд, нали? Докато баща ти отдъхва в затъмнената стая и си оглежда мазолите. Да излезем двамата — ти и аз, на открито на някой красив площад. Бели покривки. Нещо скъпо. Аз черпя. И ми донеси снимки на красиви камъчета.
— Добре — намусено отвърна той. Майка му се усмихваше и същевременно се мръщеше, притискайки дланта му малко по-силно от необходимото, и той изведнъж се разтревожи. — Защо?
— Защото искам да поговоря с красивия си син, а сега съм попрекалила с виното.
— Какво има? Кажи ми сега?
— Нищо, нищо…
— Не се развеждате, нали?
Тя се засмя тихо.
— Не изглупявай. Не, разбира се. — Баща му ги забеляза през стъклото, стана и задърпа плъзгащата се врата. — Как бих могла да напусна мъж, който си пъха ризите в гащите?
— Кажи ми тогава какво има?
— Нищо лошо, слънчице. Нищо лошо. — Тя му се усмихна успокоително и положи длан върху късата коса на тила му, придърпвайки го към себе си, за да се докоснат челата мм. — Не се бой. Утре. Утре ще поговорим.
Трета глава
Тадж Махал
Неделя, 15 юли 1990
Бомбай и Камдън Таун
— Внимание, моля! Ще ми обърнете ли внимание? Малко тишина, ако обичате. Изслушайте ме! Не ме замеряйте, слушайте! Моля! ВНИМАНИЕ, МОЛЯ! Благодаря.
Скот Маккензи се настани върху високата табуретка пред бара и огледа осемчленния си екип — всички под двайсет и пет, всички облечени в бели джинси и еднакви бейзболни шапки, всичките отчаяно копнеещи да са някъде другаде, а не тук, на неделна обедна смяна в „Локо Калиенте“ — мексиканския ресторант на Кентиш Таун Роуд, където и храната, и въздухът бяха нажежени, нажежени до бяло.
— Преди да отворим врати за обяд, искам да преговорим днешните така наречени „специалитети“. Като за начало — обичайният рецидивист, царевична крем-супа. Основното ястие е много вкусно и сочно рибно бурито.
Скот подсвирна и зачака да престанат да стенат и да се преструват, че повръщат. Дребният блед мъж с розови очи и с диплома по стопанско управление от Лафбъро навремето се бе надявал да стане индустриален капитан. Някога си представяше как играе голф в конферентни центрове или се изкачва по стъпалата в частния си самолет, но тази сутрин изгреба от кухненския канал жълта свинска мас с размерите на човешка глава. С голи ръце. Още усещаше мазнината между пръстите си. Беше на трийсет и девет и не беше очаквал животът му да се стече така.
— Като цяло става дума за стандартното говеждо-тире-пилешко-тире-свинско бурито, но с цитирам, „вкусни сочни филенца от сьомга и треска“. Кой знае, може да попаднат и на някоя скарида.
— Ама че… ужасно! — засмя се Пади иззад бара, където режеше лайм на резенчета за гърлата на бирените бутилки.
— Северноатлантически повей в латиноамериканската кухня — заключи Ема Морли и докато си завързваше сервитьорската престилка, забеляза зад Скот да изниква новодошъл — едър, набит мъж, светла къдрава коса върху голяма цилиндрична глава. Новото момче. Персоналът го изгледа предпазливо, преценявайки го, сякаш е новобранец на подводница.
— За да разведрим атмосферата — продължи Скот, — искам да ви представя Йън Уайтхед, който се присъединява към щастливия ни екип от висококвалифицирани кадри.
Йън побутна бейзболната си шапка към темето и вдигна за поздрав ръка с широко разперени пръсти.
— Привет, народе! — каза с нещо като американски акцент.
— Привет, народе? Къде ги намира Скот? — изкикоти се Пади иззад бара точно толкова силно, че новодошлият непременно да го чуе.
Скот плясна Йън по рамото. Младежът се стресна.
— Предавам те на Ема — най-дългогодишния ни служител!
Ема се сгърчи при похвалата, после се усмихна извинително на Йън. Той й се усмихна в отговор с плътно стиснати устни а ла Стан Лоръл.
— Тя ще те запознае с основното и… това беше. Всички! Помнете! Рибни буритос! А сега — музика, моля!
Пади натисна бутона и от лепкавия касетофон зад бара гръмна музика — четирийсет и пет минутна влудяваща подборка от техно-мариачи песни, започваща съвсем уместно с „Ла Кукарача“ — хлебарката — която щяха да изслушат дванайсет пъти през осемчасовата смяна. Дванайсет мъти на смяна, двайсет и четири смени месечно, вече седем месеца.
Ема сведе поглед към бейзболната шапка в ръката си. Ресторантското лого — карикатурно магаре — се вторачи в нея изпод сомбрерото с пиянски, налудничаво ококорени очи. Тя си нахлупи шапката и се смъкна от табуретката пред бара, сякаш се спускаше в ледена вода. Новото момче стоеше очаквателно, широко ухилено, забило неловко пръсти в джобовете на искрящобелите си джинси. За кой ли път Ема се запита какво прави с живота си.