Но да гледаш някого, да седиш и да го гледаш и да си говорите, докато неусетно се зазори? Ала кой сега има желание и сили да будува по цели нощи? За какво ще си говорят? За цените на недвижимите имоти? Копнееше за онези среднощни обаждания; тези дни телефонът иззвъняваше нощем, за да извести злощастен случай, трябваха ли им нови снимки, след като познаваха тъй добре лицата си, след като цели кутии бяха пълни със снимките им, архив от цели двайсет години? Кой пише дълги писма тези дни и за какво да ги пише?
Понякога се питаше как ли би възприело двайсетгодишното и „аз“ днешната Ема Морли. Ще реши ли, че е егоцентрична? Твърде улегнала? Буржоазен продажник с апетити за нова къща, вкус към екскурзии в чужбина, дрехи от Париж и скъпи фризьори? Дали ще й се стори консервативна с новата си фамилия и стремежи непременно да роди дете? Може би, но двайсетгодишната Ема Морли също не беше образец за подражание — претенциозна, избухлива, мързелива, многослойна, осъдителна. Изтъкана от самосъжаление, самонадеяност и самолюбие, всички „само“ освен самоувереност, качеството, от което винаги се бе нуждала най-много.
Не, това беше истинският живот и ако някогашната й любознателност и някогашният й плам се бяха притъпили, това бе съвсем естествено. Би било нередно и неловко на трийсет и осем да завързва приятелства и да се влюбва със страстта и силата на двайсетгодишна. Да пише стихове, да плаче на поп песни? Да се снима непрекъснато, по цял ден да записва касети, да кани приятели в леглото си само за компания? Ако тези дни цитира пред някого Боб Дилън, Т. С. Елиът или не дай Боже, Брехт, той ще се усмихне любезно и ще отстъпи дискретно назад и кой би могъл да го вини? Абсурдно е на трийсет и осем да очакваш песен, книга или филм да променят живота ти. Не, всичко се е уталожило и избледняло и животът протича на фона на удобството, доволството и познатото. Няма ги вече раздиращите нервите възходи и сривове. Сегашните им приятели ще си останат техни приятели и след пет, десет, двайсет години. Не се предвиждаше нито да забогатеят, нито да обеднеят драматично: предвиждаше се още известно време да нямат здравословни проблеми. Бяха уседнали в средата — средна класа, средна възраст; щастливи, че не са прекалено щастливи.
Най-сетне обичаше някого и беше уверена и в неговите чувства. Ако някой попиташе Ема, както понякога се случваше на парти, как се е запознала със съпруга си, тя отговаряше:
— Пораснахме заедно.
И така, както обикновено, двамата се заловиха за работа. Ема седна пред компютъра си под прозореца с изглед към опасаната с дървета улица. Пишеше петия и последен роман за Джули Крискол, в който литературната и героиня по ирония на съдбата забременяваше и се изправяше пред дилемата — майчинство или университет. Не вървеше много добре; тонът бе твърде сериозен и съзерцателен, шегите не й се удаваха лесно. Бързаше да завърши книгата, но се колебаеше с какво да се заеме после или с какво е способна да се заеме. Книга за възрастни вероятно, нещо задълбочено и предварително проучено — за Испанската гражданска война или за близкото бъдеще, нещо смътно напомнящо Маргарет Атууд, нещо, което младото й „аз“ би уважило и одобрило. Такава поне беше идеята. Междувременно тя разтреби апартамента, свари чай, плати няколко сметки, боядиса си косата, прибра дисковете в обложките им, свари още чай и най-накрая включи компютъра и се взря заплашително в екрана.
В кафенето Декстър пофлиртува малко с Мади, после седна в тясната служебна стая, която миришеше остро на сирене, и се зае със счетоводния баланс за тримесечието. Но тягостното настроение и чувството за вина от сутрешното избухване все още го измъчваха и когато усети, че не успява да се съсредоточи, той посегна към телефона. Обикновено Ема се обаждаше помирително и изглаждаше нещата, но през осемте месеца след сватбата им те сякаш си размениха ролите и сега той бе неспособен да подхване нищо, ако тя се чувства нещастна. Набра номера; представи си я пред бюрото, как се взира в екрана на мобилния си телефон, вижда името му и го изключва. Така предпочиташе — по-лесно е да си сантиментален, когато няма никои насреща.
Е, аз съм в кафенето, занимавам се със счетоводство, мисля си за теб и ми се прииска да ти кажа да не се тревожиш. Уговорих да видим къщата в пет следобед. Ще ти изпратя адреса и… кой знае… Ще преценим. Съвременна къща, просторни стаи. Има и барплот. Знам, че открай време си мечтаеш за барплот. Това е. И още веднъж — обичам те и не се тревожи. За каквото и да се тревожиш, недей. Това е всичко. Ще се видим в пет. Обичам те. Доскоро.