— Изглеждаше много красива така, унесена в съня.
И двамата разбраха, че опитът е несполучлив.
— Добре, добре. Разбирам. — Тя чу гласа си: настойчив и ядосан. Не му показвай, че си обидена, Ем. Дръж се хладнокръвно. Небрежно.
— Смятах да ти оставя бележка, но…
Той се престори, че търси нещо за писане, забравил за буркана от конфитюр върху бюрото, пълен с химикалки.
Тя вдигна глава от възглавницата и я подиря с ръка.
— Няма значение. Тръгвай си, щом искаш. Кораби, отминали в нощта, и прочее… Много… как да кажа… сладостна горчилка.
Той седна на стола и продължи да си закопчава ризата.
— Ема?
— Да, Декстър?
— Наистина ми беше много приятно.
— Личи си. Защо иначе ще си плюеш на петите?
— Не, сериозно. — Декстър се приведе напред. — Наистина се радвам, че най-сетне успяхме да си поговорим. И другото също. След толкова време. — Той сбърчи лице, търсейки точните думи. — Ти си… ти си прекрасна, Ем.
— Да, да, да…
— Наистина.
— Е, ти също си прекрасен. А сега си върви.
Тя го възнагради с лека, напрегната усмивка. Отговори й, като прекоси ненадейно стаята, и тя обърна очаквателно лице към него, но откри, че се протяга под леглото за захвърления си чорап. Той забеляза вдигнатото й лице.
— Чорап под леглото — каза.
— Да.
Седна неловко на ръба на леглото и заговори с неестествено жизнерадостен глас, навличайки чорапа:
— Голям ден е днес! Прибирам се у дома!
— Къде? В Лондон?
— Оксфордшир. Там живеят родителите ми. През повечето време.
— Оксфордшир. Прекрасно — додаде тя, тайничко огорчена от скоростта, с която се изпарява близостта, заменена от безсмислени реплики. Снощи говориха и се прегръщаха, а сега бяха като непознати на автобусна спирка. Допусна грешка, че заспа и развали магията. Ако бяха останали будни, сигурно още щяха да се целуват, но сега всичко беше приключило и от устата и излетя:
— Колко се пътува дотам? До Оксфордшир?
— Седем-осем часа. Татко е отличен шофьор.
— Аха…
— Ти няма ли да се прибираш в…?
— Лийдс. Не. Оставам тук през лятото. Казах ти, забрави ли?
— Съжалявам, бях много пиян снощи.
— И това, Ваше Превъзходителство, е основната теза на защитата…
— Не е оправдание, просто… — Той се обърна към нея. — Ядосана ли си ми, Ем?
— Ем? Коя е Ем?
— Ема тогава.
— Не съм ядосана… но трябваше да ме събудиш, вместо да се измъкваш тихомълком…
— Щях да ти напиша бележка!
— И какво щеше да пише в тази скъпоценна бележка?
— Щях да напиша: „Взех ти портмонето“.
Тя се засмя, дрезгаво утринно гъргорене, което заседна в гърлото й и в двете дълбоки трапчинки в ъгълчетата на устните й. В начина, по който държеше устните си плътно затворени, сякаш да възпре нещо, в усмивката й, имаше нещо толкова приятно, че той почти съжали, задето я беше излъгал. Не възнамеряваше да отпътува по обед. Родителите му щяха да го водят на вечеря днес и да тръгнат утре сутринта. Излъга я инстинктивно — да улесни бързо, безпроблемно бягство, но сега, привеждайки се да я целуне, се запита дали има начин да заличи заблудата. Устните й бяха меки, тя се отпусна върху леглото, напоено с аромата на вино, на топлото й тяло и на прах за пране, и той реши, че занапред наистина трябва да опита да бъде по-откровен.
Тя се изтърколи настрани.
— Отивам до тоалетната — каза, вдигна ръката му и мина под нея.
Изправи се и с два пръста придърпа бикините си надолу.
— Има ли телефон? — попита той, проследявайки я с поглед как прекосява стаята.
— В коридора е. Евтина джунджурия. Много нелепа. Тили твърди, че е забавна. Обаждай се, но не забравяй да оставиш монети.
И тя се запъти към банята, където водата вече шуртеше — както обикновено през лятото, съквартирантката й подготвяше първото си епично киснене във ваната. Тили Килик я посрещна по халат, ококорила очи през парата зад очилата с огромни червени рамки и със зейнала от възмущение уста.
— Ах, ти, развратнице!
— Какво?
— Има ли някой в стаята ти?
— Може би!
— Дали се досещам кой е…
— Просто Декстър Мейхю! — каза Ема нехайно и двете се заляха от смях.
Декстър откри телефона в коридора, оформен стъписващо реалистично като бургер. Вдигна половинката на сусамената питка и се заслуша в шепота откъм банята, отдаден на обичайното задоволство, че го обсъждат. През тънката стена долитаха странни думи и фрази: И…? Не! Какво правихте тогава? Разговаряхме и прочее… Прочее? Какво означава „прочее“? Нищо! Ще остане ли за закуска? Не знам. Е, гледай да остане.