Декстър наблюдаваше търпеливо вратата. Най-после Ема се появи. Той набра 123 — информация за точно време — притисна питката към ухото си и заговори в говеждия шницел.
— … ще бъде девет часът, трийсет и две минути и двайсет секунди…
На третия сигнал започна представлението:
— Здрасти, мамо… аз съм… малко късно звъня. — Той разроши коса, надявайки се жестът да предизвика умиление. — Не, пренощувах у приятели…
Погледна към Ема, която се шляеше край него по тениска и бикини, преструвайки се, че преглежда пощата.
— … ще бъде девет часът и трийсет и три минути…
— Виж, изникна нещо и си помислих дали няма начин да отложим пътуването за утре… И за татко ще е по-удобно така… Мен ме устройва, ако устройва и вас… При теб ли е татко? Попитай го тогава.
Ориентирайки се по говорещия часовник, той изчака трийсет секунди и възнагради Ема с най-приветливата си усмивка. Тя му се усмихна в отговор и си помисли: „Мило момче, променя си плановете заради мен“. Може би го беше подценила. Вярно, държеше се като идиот, но явно невинаги.
— Съжалявам! — изрече беззвучно той.
— Не желая да си променяш плановете заради мен — извинително отвърна тя.
— Не, наистина искам…
— Но щом ще се прибираш у дома…
— Няма проблем, така е по-добре…
— … ще бъде девет часът и трийсет и четири минута…
— Не се притеснявай, не се чувствам обидена и…
Той вдигна ръка да замълчи.
— Да, мамо?… — Пауза, която подклажда напрежението, без да прекалява. — Наистина? Добре, чудесно! Добре, ще се видим по-късно в апартамента! Доскоро. Чао.
Той захлопна питката като кастанета и застанаха усмихнати един срещу друг.
— Страхотен телефон.
— Потискащ, нали? Видя ли го, ми иде да заплача.
— Да оставя ли монети?
— Не. Няма проблем. Аз черпя.
— Е? — каза той.
— Е — каза Ема. — Как ще оползотворим деня?
Двайсета глава
Първа годишнина
Честване
Петък, 15 юли 2005
Лондон и Оксфордшир
Развлечения, развлечения, развлечения — развлеченията са разковничето. Да не спираш, да не остава нито секунда да се огледаш, да размислиш, защото номерът е да не изпадаш в униние, да се забавляваш и да възприемеш този ден… как? Като празник! В чест на живота й, на добрите времена, на спомените. На смеха, изобилния смях.
С тази идея той пренебрегна протестите на Мади, извади двеста лири от касата на кафенето и покани тримата си служители — Мади, Джак и Пийт, който работи в събота — да почетат стилно специалния ден. Все пак тя би се зарадвала.
И така, тези първи минути от Деня на свети Суидин го сварват в приземен бар в Камдън, стиснал петото мартини в една ръка и цигара — в другата. Защото защо не? Защо да не се позабавлява, да отпразнува живота й? Повтаря го, завалвайки думите, на приятелите си, които му се усмихват малко немощно и отпиват от чашите си толкова бавно, че той започва да съжалява, че ги е поканил. Те са толкова сериозни и отегчителни; следват го от бар в бар не като добри приятели, а като болнични надзиратели, обгрижват го, внимават да не се блъска в хората и да не си удари главата, когато пада от таксито. Е, вече му додея. Иска разтуха, нека да се повесели от сърце, заслужава го след годината, която преживя. Затова предлага да ги заведе в клуб, където веднъж го бяха поканили на ергенско парти. Стриптийз клуб.
— Не съм сигурна, Декс — казва Мади с тих ужас.
— О, хайде, Мали! Защо не? — отвръща той и я прегръща през рамо. — Тя ще се зарадва!
Той се разсмива и вдига чаша; търси ръба с устни, но не улучва и джинът се разлива върху обувките му.
— Ще бъде забавно!
Мади се пресяга за сакото си.
— Мади, ама че си лека категория! — крещи той.
— Мисля, че трябва да се прибираш вкъщи, Декс — обажда се Пийт.
— Едва полунощ е!
— Лека нощ, Декс. Доскоро.
Той изпраща Мади до вратата. Иска да я развесели, но тя изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче.
— Остани, пийни още една чаша! — дръпва я за ръката.
— Не прекалявай, моля те. Моля те.