— Не ни лишавай от женска компания!
— Няма как. Утре сутринта отварям аз, забрави ли? — Тя се обръща и го улавя за двете ръце влудяващо грижовно и съчувствено. — Просто… внимавай…
Той не иска съчувствие, иска да пие и затова пуска рязко ръцете й и се връща на бара. Обслужват го безпроблемно. Само преди седмица в градския транспорт избухнаха бомби. Загинаха невинни хора и въпреки привидното мъжество и гордост атмосферата напомня град под обсада. Хората са уплашени и са си по домовете и Декстър лесно намира такси да ги откара до Фарингдън Роуд. Облегнал глава на стъклото, чува как Пийт и Джак мърморят плашливо обичайните извинения — късно е, сутринта са на работа.
— Имам деца и жена — шеговито напомня Пийт. Приличат на заложници, просещи милост. Декстър усеща как партито лека-полека се закрива, но няма сили да се бунтува, спира таксито на Кингс Крос и ги освобождава.
— Ела с нас, Декс? — казва Джак, надзъртайки през прозореца с глуповатия си загрижен поглед.
— Не, няма проблем.
— Защо не пренощуваш при мен? — предлага Пийт. — На канапето?
Декстър обаче усеща, че не е добре дошъл.
Както посочи Пийт, той има съпруга и деца и не му трябва чудовище у дома. Проснато вонящо в сълзлива несвяст на канапето, докато децата му се опитват да се подготвят за училище. Скръбта е превърнала Декстър Мейхю отново в идиот и защо да се натрапва на приятелите си? По-добре тази вечер да се придържа към случайно срещнати събеседници. Затова той им махва за сбогом и нарежда на шофьора да кара към мрачната безлюдна уличка до Фарингдън Роуд, където се намира нощният клуб „Нерон“.
Черните пилони пред входа напомнят погребална агенция. Строполява се от таксито, разтревожен, че биячите няма да го пуснат, но всъщност той е образцовият им клиент — добре облечен и мъртвопиян. Усмихва се предразполагащо на огромния мъжага с гола глава и козя брадичка, подава няколко банкноти и онзи му махва да влиза. Пристъпва в мрака на главната зала.
Навремето, не толкова отдавна, посещението в стриптийз клуб символизираше постмодерна дързост — цинично и същевременно вълнуващо преживяване. Не и сега. Тази нощ клуб „Нерон“ напомня чакалня на летище от началото на осемдесетте. Сребрист хром, ниски черни канапета и пластмасови саксии — въплъщение на градски упадък. Аматьорски стенопис, прекопиран от детски учебник, с робини, понесли подноси с грозде, покрива задната стена. Полиестерни римски колони никнат тук-там; край ниски масички за кафе, осветени от оранжеви прожектори, изтъкващи недостатъците им, стриптийзьорките, актрисите, кършеха снага на фона на гръмогласно ар-ен-би — някои изпълняваха безжизнена жига или енергични подскоци като в салон за аеробика, други се поклащаха като в наркотичен транс — всичките голи или полуголи. Под тях седяха мъжете — предимно в костюми, с разхлабени вратовръзки, облегнати на стените на лепкавите сепарета с отпуснати назад глави, сякаш с майсторски прекършени глави — неговите събратя. Декстър оглежда стаята с блуждаещи очи, ухилва се глупаво и усеща как похот и срам вливат наркотичен коктейл във вените му. Той се препъва по стъпалата, улавя се за лепкавия парапет, изправя се, изпъва ръкавелите си и се олюлява между подиумите към бара, където жена със строго лице му казва, че може да поръчва само бутилка — водка или шампанско, по сто лири. Безочливото мошеничество го разсмива, той подава предизвикателно кредитната си карта, сякаш я предизвиква да злодейства на воля.
Взима бутилката си шампанско — полска марка, сервирана в купа с топла вода — и две пластмасови чаши и я отнася в сепаре от черно кадифе, където запалва цигара и се заема сериозно с пиенето. „Шампанското“ е сладко като сварен бонбон, с вкус на ябълка и почти негазирано, но няма значение. Приятелите му са си тръгнали и никой не взема чашата от ръката му, разсейвайки го с разговори. След третата чаша времето добива странната си еластичност — забързва се и се забавя, цели минути изчезват напълно, а пред очите му се спуска черна пелена и после се вдига. Тъкмо се унася в сън или в безсъзнание, когато усеща длан върху ръката си и пред него застава кльощаво момиче в много къса лъскава червена рокля и с дълга руса коса, преливаща в черно на сантиметър над скалпа.
— Може ли да пийна чаша шампанско? — пита тя, шмугвайки се в сепарето. Под дебелия слой грим личи изключително лоша кожа; говори с южноафрикански акцент и той й отправя комплимент.
— Имаш приятен глас — изкрещява, за да надвика музиката.
Тя изсумтява, сбърчва нос и се представя като Барбара, но така, сякаш „Барбара“ е първото име, което й е хрумнало. Дребничка е, с кокалести ръце и малки гърди, в които той се взира нагло, но на нея й е все едно. Физика на балерина.