— Балерина ли си? — пита той, а тя изсумтява и свива рамене.
Той решава, че Барбара много, много му харесва.
— Какво те води насам? — пита механично тя.
— Празнувам годишнина! — отговаря той.
— Поздравления! — разсеяно възкликва тя, налива си още шампанско и вдига пластмасовата чаша във въздуха.
— Няма ли да ме питаш какъв точно е юбилеят? — казва той, но явно заваля лошо думите, защото тя три пъти го моли да повтори.
Решава да е по-директен.
— Точно преди една година стана злополуката със съпругата ми.
Барбара се усмихва нервно и се озърта наоколо, сякаш съжалява, че е седнала при него. Да се разправяш с пияници е част от работата, но този изглежда съвсем смахнат, празнува някаква злополука, хленчи и ломоти как някакъв шофьор не гледал накъде кара, разказва за съдебно дело, което тя не разбира и не си дава труда да разбере.
— Искаш ли да потанцувам? — пита го, за да смени темата.
— Какво? — Той се стоварва напред. — Какво каза?
Дъхът му вони и слюнката му я опръсква.
— Искаш ли да ти потанцувам? Да те поразведря? Май се нуждаеш от разведряване.
— Не сега. По-късно може би — казва той и я потупва по коляното, което е твърдо и неподатливо като парапет.
Заговаря отново; от устата му се лее несвързан поток от сладникаво-сантиментални и горчиви забележки, които нееднократно е изричал — само на трийсет и осем, искахме бебе, шофьорът се измъкна безнаказано, какво ли прави сега този кучи син, отнел най-добрата ми приятелка, надявам се да страда, само на трийсет и осем, къде е правосъдието, ами аз, какво да правя аз сега, кажи ми, Барбара, какво да правя аз сега. Млъква ненадейно.
Барбара е свела глава и се взира в ръцете си, които е сплела благоговейно в скута си, сякаш отправя молитва и за миг му се струва, че я е трогнал с историята си, трогнал е тази красива непозната, докоснал е някак си сърцето й. Може би тя се моли за него, навярно дори плаче. Това клето момиче плаче за него и той усеща дълбока обич към тази Барбара. Поставя благодарно дланта си върху нейната и осъзнава, че тя пише съобщение. Докато той е говорел за Ема, тя е държала мобилния си телефон и е пишела съобщение. Залива го вълна от гняв и отвращение.
— Какво правиш? — пита я с разтреперан глас.
— Какво?
Той вече крещи с пълно гърло:
— Попитах какво, мамка му, правиш?
Блъсва диво ръцете й и телефонът се търкулва на пода.
— Говорех на теб! — крещи той, но тя не му остава длъжна, нарича го смахнат, луд и маха на бияча — същият огромен мъж с козя брадичка, посрещнал го толкова дружелюбно на входа, сега го обгръща с едната си масивна ръка през раменете, а с другата — през кръста, вдига го като дете и го пренася през залата.
Обръщат се глави с изумени изражения, докато Декстър реве над рамото му: „Ти, глупава, глупава краво, нищо не разбираш!“. Той мярва за последно Барбара, ухилена, вдигнала два средни пръста. Мъжагата отваря с ритник пожарния изход и Декстър отново се озовава на улицата.
— Кредитната ми карта! Кредитната ми карта остана вътре! — крещи той, но като всички останали биячът само му се присмива и затваря вратата.
Разярен, Декстър слиза от тротоара и размахва ръце пред множеството черни таксита, отправени на запад, но никое не спира пред олюляващия се на шосето мъж. Той поема дълбоко дъх, качва се пак на тротоара, обляга се на стената и си претърсва джобовете. Портфейлът му е изчезнал, както и ключовете — за колата и за апартамента. Който му е откраднал портмонето и ключовете, е узнал и адреса му, отбелязан е на шофьорската му книжка, трябва да смени ключалката, а Силви ще дойде по обяд. Ще доведе Джасмин. Той ритва стената, обляга глава на тухлите, претърсва отново джобовете си, намира смачкана банкнота от двайсет лири в джоба на панталона, влажна от собствената му урина. Двайсет лири са достатъчни да го отведат невредим у дома. Ще събуди съседите, ще вземе резервните ключове и ще заспи.
Но двайсет лири са достатъчни и да го отведат в града за още няколко питиета. Вкъщи или забрава? Задържа се прав с усилие на волята, спира такси и потегля към Сохо.
През необозначена червена врата в глуха пряка на Беруик Стрийт, той влиза в нелегална подземна кръчма, която използваше преди десет-петнайсет години като последно убежище. Възтясната зала без прозорци е мрачна, забулена в цигарен дим и претъпкана с хора, отпиващи от консервени кутии. Той тръгва към пластмасовата маса, която служи за бар, използвайки тълпата за опора, но открива, че няма пари, дал е последната банкнота на шофьора на таксито и е изгубил рестото. Налага се да прибегне до номера, който винаги го спасяваше, когато оставаше без пари — грабва най-близкото питие и си го присвоява. Връща се в залата, глух за ругатните на хората, които разблъсква, вдига една очевидно забравена консервена кутия и я пресушава до дъно. Взема безочливо втора и се скрива в ъгъла, потен, обронил глава върху тонколоната. Затваря очи, алкохолът се стича по брадичката му и върху ризата и ненадейно една ръка го блъсва по гърдите и го натиква в ъгъла, а някакъв глас го пита как така, мамка му, си позволява да краде чужда пиячка. Той отваря очи — мъжът пред него е стар, със зачервени очи, нисък и дебел като жаба.