— Всъщност това си е моето питие — казва Декстър и се разкикотва при мисълта колко неубедителна е лъжата.
Мъжът се озъбва, оголва жълтите си зъби, размахва юмрук и Декстър разбира какво иска — иска мъжът да го удари.
— Махай се оттук, грознико! — изломотва той; после очите му се премрежват, долавя звук като от токов удар и се озовава на пода, закрил лице в шепи, а мъжът го налага по корема и го рита по гърба с токовете на обувките си. При всеки замах Декстър усеща вкуса на мръсния килим и после изведнъж полита, шестима го вдигат за ръцете и краката като в училище, когато имаше рожден ден и всичките му приятели го хвърляха в басейна, и той надава възторжени викове и се смее, докато го пренасят по коридора през кухнята и го изхвърлят на улицата сред пластмасовите кошове за боклук. Смеейки се, той се търкулва по твърдата мръсна земя и усеща кръвта в устата си, дъха на горещо желязо и си мисли, е, това щеше да й хареса. Щеше да я зарадва.
15 юли 2005
„Привет, Декстър!
Надявам се, че писмото ми няма да те подразни. Странно е, нали, да изпращаш писма в епохата на интернет! Но така ми се струва по-редно. Искаше ми се да отбележа някак този ден и реших, че така е най-добре.
Как си? Как се справяш? Разменихме по няколко думи в службата, но не исках да се натрапвам, понеже си личеше колко ти е трудно. Брутално, нали? И аз като теб — убеден съм — цял ден си мисля за Ема. Винаги се сещам за нея, но днес е особено тежко и сигурно за теб е още по-тежко, но реших да споделя мислите си с теб, независимо дали си струва (едва ли!!!). Да започвам тогава.
Когато преди години Ема ме напусна, реших, че целият ми живот ще рухне. Така и стана. Няколко години. Честно казано, май направо полудях. Но после срещнах едно момиче в магазина, където работех, и на първата ни среща я заведох да гледа мое комедийно представление. След това тя ми каза да не го приемам зле, но съм много, много лош комик и най-добре да се откажа и просто да бъда себе си. В този миг се влюбих в нея и сега сме женени от четири години и имаме три невероятни деца (по едно на година! Ха-ха!). Живеем в оживения Тотнъм, за да сме близо до родителите ми (така спестяваме пари за бавачки!). Работя в голяма застрахователна компания в отдела за запитвания на клиенти. Несъмнено ти звучи отегчително, но ме бива и често се смеем от сърце. Мога да кажа, че наистина се чувствам щастлив. Децата ни са момче и две момичета. Знам, че и ти имаш дете. Изтощително е, нали?
Но защо ти разказвам всичко това? Никога не сме се спогаждали и навярно не те интересува какво правя. Смятам, че причината да пиша, е следната.
След като Ема ме напусна, си мислех, че с мен е свършено, но не беше така, защото срещнах Джаки — съпругата ми. Сега и ти изгуби Ема, само че не можеш да си я върнеш, но искам да ти кажа да не се предаваш. Ема винаги те е обичала много, много. Години наред страдах и ревнувах. Дочувах телефонните ви разговори, наблюдавах ви двамата по партито и тя винаги засияваше край теб, както никога с мен. Срамувам се да призная, че четях бележниците й, когато я нямаше, и те бяха пълни с теб, с приятелството ви. Беше нетърпимо. Честно казано, приятелю, не мислех, че я заслужаваш, но всъщност не мисля, че някой от нас я заслужаваше. Тя ще си остане най-умната, най-милата, най-забавната жена, която сме познавали, и е ужасно несправедливо, че я няма.
Както казах, не мислех, че я заслужаваш, но знам от кратките си разговори с Ема, че всичко се е променило, че вече не си противен. Знам също така, че в крайна сметка с теб тя беше много, много щастлива. Сияеше, нали? Сияеше от щастие, излъчваше светлина и искам да ти благодаря за това и да ти кажа, че не ти се сърдя, приятелю. Желая ти прекрасен живот оттук нататък.