Съжалявам, ако писмото звучи сълзливо. Такива годишнини са много тежки за всички, за семейството й и най-вече за теб, но и аз мразя тази дата и винаги, всяка година оттук нататък ще мразя тази дата. Днес съм с теб в мислите си. Знам, че имаш прекрасна дъщеря, и се надявам да намираш утеха и радост с нея.
Е, трябва да приключвам. Бъди щастлив, бъди добър и продължавай да живееш. Улови мига и прочее. Мисля, че и Ема го иска.
— Декстър, чуваш ли ме? О, божичко, какво си направил? Чуваш ли ме, Декс? Отвори очи, моля те.
Събужда се и вижда Силви. Някак си се е озовал на пода в апартамента си, в тясното пространство между канапето и масичката, а тя стои смутено над него и се опитва да го изправи. Дрехите му са мокри и лепкави и той осъзнава, че е повърнал насън. Отвратен е и засрамен, но безпомощен да помръдне, докато Силви пъшка и диша тежко, стиснала го под мишниците.
— О, Силви — казва той, мъчейки се да й помогне. — Съжалявам. Пак се прецаках.
— Просто седни, скъпи, моля те.
— Прецакан съм, Силви. Толкова прецакан…
— Ще се оправииш, трябва да поспиш, това е. О, не плачи, Декстър. Чуй ме, моля те! — Тя коленичи до него, обгръща с длани лицето му и го поглежда с нежност, каквато рядко е виждал, докато бяха женени. — Ще те изкъпем и ще те сложим в леглото, та да си отспиш. Съгласен?
Над рамото й забелязва малка фигурка, застанала тревожно пред прага — дъщеря му. Той простенва и му се струва, че пак ще повърне, толкова могъща е вълната от срам.
Силви проследява погледа му.
— Джасмин, слънчице, почакай в другата стая — казва тя възможно най-спокойно. — Татко не се чувства много добре. — Джасмин не помръдва. — Отиди в другата стая! — нарежда Силви паникьосано.
Приисква му се да каже нещо утешително на детето, но устните му са подути и насинени и той не успява да оформи думите. Ляга сразено обратно.
— Не мърдай — казва Силви. — Просто остани там.
И излиза от стаята, отвеждайки дъщеря им. Той затваря очи, чака и се моли всичко да приключи. Откъм коридора долитат гласове. Някой се обажда по телефона.
Следващото, което усеща със сигурност, е, че е на задната седалка в кола, свит неудобно под карирано одеяло. Придърпва го плътно — денят е топъл, но той трепери — и разбира, че това е старото одеяло за пикник, което, наред с миризмата на прашната тъмночервена тапицерия, му напомня за семейните излети. С известно усилие вдига глава да погледне през стъклото. На магистралата са. От радиото звучи Моцарт. Вижда темето на баща си, меката сребристо-сива коса, спретнато подкъсена над туфичките косми в ушите му.
— Къде отиваме?
— Водя те вкъщи. Заспивай.
Баща му го е отвлякъл. За миг понечва да възрази — върни ме в Лондон, добре съм, не съм дете. Но кожата топли лицето му, няма сили да се помръдне, камо ли да спори. Потръпва още веднъж, дръпва одеялото до брадичката си и заспива.
Събужда го скърцането на гумите по чакъла пред просторния, непоклатим семеен дом.
— Пристигнахме — казва баща му и отваря вратата на колата като шофьор. — Супа и чай!
И тръгва към къщата, подхвърляйки весело ключовете във въздуха. Очевидно е решил да се преструва, че не се е случило нищо необичайно, и Декстър му е признателен. Приведен и зашеметен, той слиза от колата, отмята одеялото за пикник и поема след него.
Оглежда лицето си в огледалото в малката баня на първия етаж. Долната му устна е порязана и подута, върху едната му буза има огромна жълто-кафява синина. Опитва се да раздвижи рамене, но гърбът го боли, мускулите са напрегнати и не го слушат. Сбърчва чело и изплезва език — възпален, прехапан в краищата и покрит със сив налеп. Прокарва върха му по зъбите си. Напоследък никога не ги чувства чисти; огледалото отразява дъха му, усеща мирис на септична яма, сякаш нещо гние в него. По скулите и носа му има разкъсани капиляри. Пие с възобновена решимост всяка вечер и често денем и е видимо напълнял; лицето му е подпухнало и отпуснато, очите — постоянно червени и сълзящи.
Обляга глава на огледалото и издишва. През годините с Ема понякога се питаше нехайно как ли ще изглежда животът му, ако нея я няма; не мрачно, а прагматично, философски… като всички влюбени. Чудеше се какъв ще бъде без нея. Сега виждаше отговора в огледалото. Загубата не го надари с трагичен ореол, направи го глупав и досаден. Без нея той няма достойнство, добродетели и стремления — рухнал, самотен, застаряващ пияница, отровен от разкаяние и срам. В ума му изплува нежелан спомен от тази сутрин — баща му и бившата му съпруга го събличат и го влачат към ваната. След две седмици навършва четирийсет и една, а баща му го къпе. Не можаха ли да го заведат в болницата да му изпомпат стомаха? Така поне щеше да запази донякъде личното си достойнство.