— В ежегоден фестивал ли смяташ да го превърнеш?
— Още не знам. — Минава време и баща му се обръща пак към безмълвния телевизор.
— Съжалявам — казва Декстър.
— За какво?
— Е, за ваната и…
— Бих си го спестил за в бъдеще, ако нямаш нищо против. — Без да пуска звука на телевизора, той започва да прехвърля каналите. — Както и да е… и ти ще го правиш за мен скоро.
— Божичко, дано да не се налага — казва Декстър. — Не може ли Кейси да ме замести?
Баща му се усмихна и го поглежда отново.
— Не ми се четат лекции.
— И на мен не ми се слушат.
— Е, тогава ще кажа само, че според мен трябва да опиташ да живееш, сякаш Ема все още е тук. Не мислиш ли, че така е най-добре?
— Не знам дали мога.
— Е, пробвай поне. — Той посяга към дистанционното. — Какво смяташ, че правя пече десет години? — Баща му намира каквото търси и се отпуска вън фотьойла. — А! „Закон и ред“!
Тя седят и гледат телевизия в летния здрач, в стаята пълна със семейни снимки, и Декстър смутено усеща, че пак се разплаква, много тихо. Вдига дискретно, крадешком ръка към очите си, но баща му чува как си поема дъх и го поглежда.
— Добре ли си?
— Съжалявам — казва Декстър.
— Не е заради моята супа, нали?
Декстър се засмива и подсмърча.
— Май не съм изтрезнял още.
— Няма проблем — заключава баща му и се обръща пак към екрана. — „Ням свидетел“ започва в девет.
Двайсет и първа глава
Тронът на Артур
Петък, 15 юли 1988
Ранкейлър Стрийт, Единбург
Декстър се изкъпа в окаяната плесенясала баня и си облече снощната риза. Вонеше на цигари и на пот и си надяна и сакото, за да прикрие миризмата; после изстиска паста за зъби върху палеца си и си изтърка зъбите.
Влезе в кухнята при Ема Морли и Тили Килик под замания огромен плакат на „Жюл и Жим“ на Трюфо. Жан Моро се възправяше усмихнато над тях, докато похапнаха безвкусната, предизвикваща киселини закуска — препечен черен хляб със соев пастет, нещо като импровизирани мюсли. В чест на гостенина Ема бе измила старомодната кафеварка — от онези, които винаги изглеждаха мухлясали отвътре — и след първата чаша лепкава черна течност Декстър се почувства малко по-добре. Седеше мълчаливо и слушаше преднамерено шеговития разговор на съквартирантките, надянали огромните си очила като медали за храброст, и се чувстваше смътно като заложник на крайно авангардна театрална трупа. Може би все пак сгреши, че остана. Определено сгрешиха, че излязоха от спалнята. Как да я целуне пред Тили Килик, която бърбори ли, бърбори?
Присъствието на Тили все повече влудяваше и Ема. Няма ли капчица тактичност? Седи, облегнала брадичка в шепа, отмята коса и си ближе лъжичката. Ема допусна грешката да се изкъпе с непроверен флакон ягодов гел и усещаше как около нея витае аромат на плодово мляко. Прииска й се да отиде да се изплакне, но не смееше да остави Декстър сам с Тили със зейналия й халат, разкриваш най-хубавото й бельо — червено карирано боди от „Никърбокс“; толкова очебийна беше понякога.
Да се върне в леглото, ето какво всъщност й се искаше на Ема, и отново да е полугола; твърде късно, и двамата бяха изтрезнели. Нетърпелива да се измъкне оттук, тя се почуди гласно какво ще правят днес, как ще прекарат първия ден след дипломирането.
— Да отидем на кръчма? — предложи несигурно Декстър, Ема се престори, че повръща.
— Да отидем на обяд и ресторант? — каза Тили.
— Нямаме пари.
— На кино тогава? — опита пак Декстър. — Аз черпя.
— Не днес. Денят е чудесен, по-добре да сме на открито.
— Добре… на брега, Норт Беруик.
Ема потрепери. Това означаваше да носи бански костюм пред него, а тя нямаше сили, да изтърпи агонията.
— Аз съм напълно непотребна на плажа.
— Тогава какво?
— Да се изкачим на Трона на Артур? — обади се Тили.
— Никога не съм ходил — нехайно каза Декстър. Двете момичета го изгледаха зяпнали.
— Никога не си се качвал на Трона на Артур?
— Никога.
— Четири години си в Единбург и…?
— Бях зает!
— С какво? — попита Тили.
— С антропологически изследвания — отговори Ема и двете се разсмяха неучтиво.