— Е, тогава трябва да отидем! — каза Тили и в последвалата тишина очите на Ема пламнаха предупредително.
— Нямам подходящи обувки — каза Декстър.
— Не е Еверест, просто висок хълм.
— И с туристически обувки няма да успея!
— Лесно е, не бой се.
— С костюма?
— Да! Ще си направим пикник.
Ема усети как ентусиазмът й се изпарява, но Тили каза:
— Всъщност май е по-добре да отидете без мен. Аз… имам друга работа…
Ема я стрелна с очи, улови крайчеца на намигване и й се прииска да скочи и да я целуне.
— Добре! Да вървим тогава! — Лицето на Декстър също грейна и петнайсет минути по-късно те излязоха в мъгливото юлско утро, а сейлсбърските канари се издигаха срещу тях в края на Ранкейлър Стрийт.
— Наистина ли ще се изкачим там?
— Детинска работа е. Довери ми се.
Напазаруваха за пикника в супермаркета на Никълсън Стрийт, и двамата малко смутени от странно фамилиарния ритуал да делят една количка, и двамата притеснени какво да изберат; твърде разточително ли е да взема маслини, забавно ли е да купя пуканки, помпозно ли е шампанското? Натъпкаха армейската ранина на Ема с продукти — с шеговит привкус за Ема, по-изтънчени за Декстър — и поеха към Холирул Парк, където се заизкачваха по хълма.
Декстър се влачеше отзад, подхлъзваше се на гладките подметки и се потеше под костюма, стискаше цигарата между устните си и усещаше как главата му бумти от червеното вино и сутрешното кафе. Смътно съзнаваше, че е редно да се възхищава на прекрасната гледка, но очите му не се отлепяха от задника на Ема в избелели сини джинси, пристегнати силно на кръста.
— Много си пъргава.
— Като планинска коза съм. У дома бродех много, когато кумирът ми беше Катрин. По дивите и брулени хълмове. Бях сантиментална до мозъка на костите си. „Не мога да живея без моя живот! Не мога да живея без моята душа!“
Декстър слушаше разсеяно. Предположи, че тя цитира нещо, но вниманието му отвлече струйка тъмна пот, стекла се между лопатките й, презрамка на сутиен пол дълбокото деколте на тениската й. В миг си я представи в леглото снощи, но тя се извърна към него, сякаш да го предупреди да пропъди образа.
— Как си, шерпе?
— Добре. Е, нямаше да е зле обувките ми да имаха някакъв грайфер. — Тя се засмя. — Какво смешно има?
— За пръв път виждам някой да пуши и да се катери.
— Че какво друго да правя?
— Да се наслаждаваш на гледката!
— Гледката си е просто гледка… просто гледка.
— Шели ли цитираш или Уърдсуърт?
Той въздъхна и спря, подпрял ръце върху коленете.
— Добре. Добре. Ще се наслаждавам на гледката.
Обърна се и видя старите сгради, куличките и арките на Стария град под внушителния сив замък и отвъд тях, сред маранята на топлия ден — реката. Декстър се придържаше към правилото да не изглежда впечатлен от нищо, но гледката наистина беше великолепна, същата като на пощенските картички. Зачуди се защо не я е виждал досега.
— Много приятно — позволи си да заключи и те продължиха да се изкачват към върха, питайки се какво ще стане, когато стигнат.
Двайсет и втора глава
Втора годишнина
Разопаковане
Събота, 15 юли 2006
Северен Лондон и Единбург
В шест и петнайсет тази вечер той спуска металните щори на „Белвил кафе“ и заключва тежкия катинар. До него Мади го чака, той я улавя за ръката и двамата тръгват заедно към станцията на метрото.
Най-сетне, най-сетне се е преместил, наскоро е купил приятен, но скромен мезонет с три спални в Госпъл Оук. Мади живее в Стокуел, в другия край на Нодърн Лейн, и понякога нощува при него. Но не тази вечер; без мелодрама и без превземки тази нощ той просто иска да остане сам. Поставил си е задача, която може да изпълни единствено насаме.
Сбогуват се пред станция Туфнел Парк. Мади е малко по-висока от него и се понавежда, за да го целуне.
— Обади ми се по-късно, ако искаш.
— Добре.
— Ако си промениш решението и пожелаеш да дойда…
— Ще се справя.
— До утре тогава?
— Ще ти се обадя.
Целуват се още веднъж, кратко, но нежно, и той продължава по хълма към новия си дом.
От два месеца излиза с Мади, управителката на кафенето. Още не са съобщили официално на другите служители, но подозират, че те знаят. Не е страстна връзка, по-скоро постепенно осъзнаване на неизбежното през последната година. На Декстър му се струва малко прагматично и равнодушно и тайничко се чувства неловко от начина, по който Мади се превърна от близка приятелка в любовница; това, че се породиха в мрак, хвърля сянка върху отношенията им.