— Близо сме — усмихна се той и тя също се усмихна и го улови за ръката, показвайки, че приема предстоящото.
Вече почти тичаха. Той каза, че живее на номер трийсет и пет и тя започна да отброява наум — седемдесет и пет, седемдесет и три, седемдесет и едно. Почти стигнаха. Гърдите я присвиваха, зави й се свят. Четирийсет и седем, четирийсет и пет, четирийсет и три. Нещо я тласна, усети как върховете на пръстите й се наелектризират, той я дръпна напред и те усмихнати се втурнаха в бяг. Изсвири клаксон. Не му обръщай внимание, продължавай, каквото и да става, недей да спираш.
Но женски глас извика:
— Декстър! Декстър!
И всичките й надежди рухнаха. Все едно се блъсна в стена.
Ягуарът на бащата на Декстър беше паркиран срещу номер трийсет и пет, а майка му излизаше от колата и му махаше. Удиви се от разочарованието, което го обзе при вида на родителите му.
— Ето те най-сетне! Чакахме те!
Ема забеляза как Декстър пусна ръката й, почти я хвърли настрани и пресече улицата да прегърне майка си. С още по-голямо раздразнение установи, че госпожа Мейхю е изключително красива и стилно облечена, бащата — не толкова, висок, сериозен, пораздърпан мъж, очевидно недоволен, че са го накарали да чака. Майката срещна очите на Ема над рамото на сина си и й се усмихна снизходително, успокоително, сякаш разбира всичко. Поглед на дукеса, сварила блудния си син да целува камериерката.
След това събитията се развиха по-бързо, отколкото на Декстър му се искаше. Припомнил си мнимия телефонен разговор, той осъзна, че ще го уличат в лъжа, ако не ги прибере светкавично в апартамента, но баща му разпитваше къде да паркира, майка му питаше къде е бил цял ден и защо не се е обадил, а Ема стоеше встрани, все още в ролята на камериерката — смирена и непотребна — чудейки се кога да развее бял флаг и да си тръгне.
— Нали ти казахме, че ще дойдем в шест…
— В шест и половина.
— Тази сутрин оставих съобщение на телефонния ти секретар…
— Мамо, татко — това е приятелката ми Ема!
— Сигурен ли си, че е позволено да паркирам тук? — каза баща му.
— Приятно ми е, Ема. Алисън. Слънцето ви е хванало. Къде бяхте цял ден?
— Защото ако ме глобят, Декстър…
Декстър се обърна към Ема с извинителен поглед:
— Искаш ли да се качиш да пийнем по чаша?
— Или да дойдеш с нас на вечеря? — обади се Алисън. — Ела с нас на вечеря.
Ема стрелна с очи Декстър, който й се стори уплашен и шокиран от предложението. Или пък очите му искряха насърчително? Както и да е, реши да откаже. Родителите му изглеждаха приятни хора, но не искаше да се натрапва на семейния им празник. Сигурно бяха избрали елегантен ресторант, а тя приличаше на кибритопродавачка и освен това, наистина, какъв беше смисълът? Ще зяпа Декстър, а те ще я разпитват какво работят майка й и баща й и в кое училище е учила. Вече се чувства сломена от неприкритата самоувереност на това семейство, от показната им привързаност, от парите, стила и елегантността им. Щеше да се засрами, или по-лошото, да се напие, а нито едното, нито другото няма да й е от полза. Най-добре да се откаже. Насили се да се усмихне.
— Предпочитам да тръгвам.
— Сигурна ли си? — попита Декстър, сбърчил чело.
— Да, чака ме работа… Ще се видим пак, може би…
— Добре — разочаровано отвърна той.
Можеше да дойде, стига да бе пожелала, но ще се видим пак, може би. Почуди се дали всъщност не й е наистина безразличен. Настана тишина. Баща му отиде да погледне за последно колонката за паркиране.
Ема вдигна ръка.
— Чао тогава.
— Довиждане.
Тя се обърна към Алисън:
— Радвам се, че се запознахме.
— И аз, Емили.
— Ема.
— Разбира се. Ема. Довиждане, Ема.