Винаги в същия ден

Фабричният кашкавал се бе втвърдил като пластмаса. Ема бутна отвратено чинията и бръкна в чантата си. Извади скъп нов черен тефтер с дебела химикалка, защипана върху корицата. Обърна на чисто нова сметановобяла страница и започна бързо да пише.

Начос

„Тяхна беше заслугата — на горещите начос. Вдигналата пара шарения — като бъркотията на собствения и живот — олицетворение на всичките й грешки досега. «Време е за промяна», долетя откъм улицата. Навън, по Кентиш Таун Роуд, звънти смях, но тук, в задушната стаичка, са единствено начосите. Кашкавалът — като живота — е твърд и студен като пластмаса. И в стаята няма място за смях.“

Ема спря да пише, после извърна глава и се вгледа в тавана, сякаш изчакваше някои да се скрие. Сведе отново очи към листа с надеждата да се изненада от брилянтния стих.

Потрепери и изстена продължително, после се засмя и клатейки глава, методично задраска всеки ред. Накрая заличи всички думи с кръстчета. Мастилото попи през хартията. Обърна на страницата, където се бяха процедили точиците, и прочете написаното там.

Единбургска сутрин, четири призори

„Лежим в тясното легло и разговаряме за Бъдещето; опитваме се да си го представим. Гледам го и мисля: «Красив е… ама че глупава дума». После ми хрумва: «Нима това е неуловимото чувство?» Навън пеят косове и слънчевите лъчи стоплят завесите…“

Потрепери отново, сякаш надзърнала под бинт и захлопна тефтера. „Неуловимото чувство“! За бога! Беше достигнала повратна точка. Вече не вярваше, че положението се подобрява, ако му посветиш поема.

Побутна тефтера настрани, взе вчерашния брой на „Сънди Мирър“ и загреба в чинията с начос — неуловимите начос — изненадана за пореден път от успокоителното въздействие на лошата храна.

Йън се появи на прага.

— Онзи мъж пак е тук.

— Кой мъж?

— Приятелят ти, красавецът. Довел е някакво момиче.

И Ема тутакси разбра за кого говори Йън.

Проследи ги от кухнята, притиснала нос в мръсното стъкло на кръглото прозорче, как безсрамно се настаняват в централното сепаре, отпиват от чашите с долнопробен алкохол и се превиват от смях, четейки менюто. Момичето беше високо, стройно, с бледа кожа, черен грим и възчерна коса със скъпа асиметрична прическа и дълги крака в лъскав черен чорапогащник и ботуши над глезена. И двамата бяха подпийнали и се държаха преднамерено дивашки и безочливо като хора, които знаят, че са обект на внимание — поп видео поведение. Поблазни я мисълта да влезе в ресторанта и да ги халоса с по едно пълнено бурито.

Две едри длани се отпуснаха върху раменете й.

— Ууухаа! — възкликна Йън и облегна брадичка върху главата й. — Коя е тя?

— Нямам представа. — Ема забърса отпечатъка от носа си върху прозореца. — Изгубих им дирята.

— Нова е значи.

— Декстър страда от недостиг на концентрация. Като бебе е. Или маймуна. Само нещо лъскаво улавя погледа му.

„Точно като това момиче“, помисли си — нещо лъскаво.

— Вярно ли е тогава? Че момичетата харесват нехранимайковци.

— Той не е нехранимайко. Той е идиот.

— Падат ли си момичетата по идиоти?

Декстър си затъкна коктейлното чадърче зад ухото, а момичето се заля от смях от гениалната му проява.

— Така изглежда — отвърна Ема.

Какво ли, почуди се, го подтиква да размахва лъскавия си живот пред нея? Още щом го зърна на летището след пътешествието му в Тайланд — жилест, загорял и с бръсната глава — Ема разбра, че връзка помежду им е изключена. Твърде много бе преживял, твърде малко беше преживяла. За девет месеца това беше третото момиче, любовница, каквото и да е, която Декстър й представяше като куче, захапало дебел гълъб. Дали беше някакво налудничаво отмъщение за нещо? Задето се е дипломирала с по-добър успех от него? Не разбираше ли какво й причинява, демонстрирайки безочливо нагона си на девета маса?