Появи се като метеорит в небесата на този свят. Жената, с която се бе запознал във влака в Индия, онази с лъскавия черен кок и малките очилца, го назначи като стажант, после като асистент, а сега изпълняваше длъжността помощник-продуцент във „Всичко или нищо“ — седмично предаване, съчетаващо музика на живо с предизвикателни репортажи по теми, които „наистина вълнуват днешната младеж“: танцова музика, наркотици, политическа бруталност, наркотици, технически изобретения, наркотици. Декстър продуцираше хиперактвни кратки филми в мрачни жилищни блокове, заснети от безумен ъгъл и в свръхблизък кадър, със забързани на фона на асид музика облаци. Обсъждаха дори скоро да застане пред камерите. Издигаше се, летеше и моментът, когато родителите му щяха да се гордеят с него, изглеждаше съвсем близо.
„Работя в телевизията“ — самото споменаване му доставяше задоволство. Обичаше да крачи по Беруик Стрийт към режисьорския офис с раница, пълна със записи, и да кима на колегите си. Харесваше подносите със суши и партитата, обичаше да си сипва от бутилки, охладени в купи с лед, да поръчва куриер и да произнася реплики като: „Налага се да изрежем шест секунди“. Тайничко се наслаждаваше на факта, че работи в индустрия, която държи на външния вид и цени младежта. В този дързък нов телевизионен свят не съществуваше възможност да влезеш в конферентна зала и да свариш групичка шейсетинагодишни да си напрягат мозъците. Какво ставаше с телевизионните хора, когато достигнат определена възраст? Къде отиваха? Нямаше значение; харесваше му. Допадаше му изобилието от млади жени като Наоми — дръзки, амбициозни столичанки. В миг на рядко колебание, веднъж Декстър се бе запитал дали липсата на интелект няма да го спъне, но сегашната му работа изискваше увереност, енергия, навярно дори известна арогантност — все качества, които притежаваше. Е, трябваше да си схватлив, но не като умницата Ема. Просто ловък и амбициозен комбинатор.
Обожаваше новия си апартамент в близкия Белсаиз Парк — целият в тъмно дърво и бронз — и обожаваше Лондон, разстлал се огромен и нежно-мъглив пред него в този ден на свети Суидин. Мечтаеше да сподели въодушевлението си с Ема, да й представи нови възможности, нови преживявания, нови социални кръгове, да доближи живота и до своя. Кой знае, нищо чудно Наоми и Ема дори да се сприятелят.
Приласкан от тези мисли и на границата на съня, усети как върху лицето му се спуска сянка. Отвори едно око и приспи клепач.
— Здравен, красавице.
Ема го срита силно в хълбока.
— Ох!
— Никога, никога повече не ми го причинявай!
— Какво?
— Знаеш какво! Все едно съм животно в зоопарка, а ти ме ръгаш с пръчка, майтапиш се…
— Не ти се присмивах!
— Гледах те как се лигавиш с приятелката си, кикотиш се…
— Не ми е приятелка и се смеехме на менюто…
— Присмивахте се на работното ми място.
— Е, и? Ти не го ли правиш?
— Да, но аз работя там. Надсмивам се над нещастието, а ти се надсмиваш над мен!
— Ем, не бих… никога не бих…
— Така изглежда.
— Е, извинявай.
— Добре. — Тя сгъна крака под себе си и приседна до него. — А сега си закопчай ризата и ми подай бутилката.
— Тя наистина не ми е приятелка. — Декстър закопча три копчета отдолу и зачака тя да се хване на въдицата. Не стана и той пробва отново. — Просто спим от време на време заедно, това е.
Когато възможността за връзка избледня, Ема се постара да си създаде броня срещу безразличието на Декстър и тези дни подобни забележки не й причиняваха по-силна болка, отколкото, да речем, тенис топка, улучила я внезапно по тила. Тези дни почти не трепваше.
— Прекарвате си приятно. Несъмнено. — Наля си вино в пластмасова чаша. — Щом не ти е приятелка, как да я наричам?
— Не знам. „Любовница“?
— Това не включва ли чувства?