— Направи си кола-маска тогава. Мата Космата.
— Декстър!
— Краката ти обаче са страхотни. — Пресегна се и я щипна по глезена. — Ослепителна си.
Тя го бутна по лакътя и той се стовари върху тревата.
— Не мога да повярвам, че ме нарече Мата Космата. — Двамата зад него продължаваха да се целуват. — Виж ги онези. Не, не зяпай! — Декстър надзърна през рамо. — Чувам ги. Долавям всмукването чак дотук. Все едно някои отпушва вана. Казах ти да не зяпаш!
— Защо не? На обществено място сме.
— Защо се държат така на обществено място? Прилича на природонаучен филм.
— Може би са влюбени.
— Така ли изглежда любовта? Олигавени устни и омачкана пола?
— Понякога.
— Все едно се мъчи да всмуче главата му. Ще си изкълчи челюстта, ако не внимава.
— Добре изглежда.
— Декстър!
— Исках да кажа, че ми изглежда невредима.
— Знаеш ли, малко е странно да си непрекъснато обсебен от мисли за секс, звучи отчаяно и тъжно…
— Защо ли не изпитвам тъга? Или отчаяние?
Ема, която изпитваше такива чувства, не отговори. Декстър я сръга с лакът.
— Знаеш ли какво трябва да направим? Ти и аз?
— Какво?
— Да вземем по едно „Екстази“ — ухили се тон.
— „Екстази“? Какво е „Екстази“? — безизразно попита тя. — О, да, май съм чела статия за това. Не съм пригодена за пречупващи съзнанието химикали. Веднъж оставих лепилото отворено и си помислих, че обувките ми се опитват да ме изядат. — Той се засмя доволно, а тя скри усмивката си в пластмасовата чаша. — Както и да е… Предпочитам чистото, възвишено опиянение на алкохола.
— „Екстази“ освобождава всички задръжки.
— Затова ли прегръщаш всеки срещнат?
— Мисля просто, че трябва да се позабавляваш.
— Аз се забавлявам. Нямаш представа колко се забавлявам.
Тя легна по гръб и се взря в небето. Усещаше, че той я гледа.
— А ти? — попита я с психиатричния си глас. — Новини? Вълнения? Любов?
— О, познаваш ме. Не съм способна на чувства. Аз съм робот. Или монахиня. Робот-монахиня.
— Не си. Преструваш се, но не си.
— О, не ми прави впечатление. Харесва ми да остарявам сама.
— На двайсет и пет си, Ем…
— Превръщам се в интелектуалка с бархетни гащи на цветенца.
Декстър не беше сигурен какво е бархет, но въпреки това усети павловска тръпка на възбуда при споменаването на думата „гащи“. Ема говореше, а той си я представяше в бикини на цветенца. Накрая реши, че гащи на цветенца няма да й отиват; не отиват на никого всъщност; бикините трябва да са черни или червени като онези на Наоми. Тогава му хрумна, че навярно не схваща иронията. Еротичните въжделения отнемаха голям процент от умствената енергия на Декстър и той се почуди дали Ема не е права, че сексуалният аспект на битието го разсейва прекалено много. Ежечасово се захласваше като идиот по рекламни плакати, корици на списания, кремави милиметри от презрамка на сутиен на случайна минувачка. Положението се влошаваше значително през лятото. Определено беше неестествено да се чувства като излязъл от затвора през цялото вреже? Трябваше да се съсредоточи. Един скъп на сърцето му човек беше на ръба на нервен срив и той трябваше да се съсредоточи върху това, а не върху трите момичета зад Ема, които започнаха да се пръскат с вода.
Съсредоточи се! Съсредоточи се. Той отклони мислите си от темата за секса, усмири летливия си като реактивен самолет ум.
— Ами онзи мъж?
— Кой мъж?
— В ресторанта, сервитьорът. Изглежда като шеф на компютърен клуб.
— Йън? Какво по-точно?
— Защо не излезеш с Йън?
— Млъкни, Декстър! Йън ми е само приятел. Подай ми бутилката, моля.
Гледаше я как отпива от виното — вече топло като сироп за кашлица. Не беше сантиментален, ала понякога се смълчаваше и просто съзерцаваше как Ема Морли се смее или разказва история, абсолютно убеден, че не познава по-добър човек от нея. Понякога почти му се приискваше да го изрече гласно, да я прекъсне и да й го каже. Но този път не се почувства така. Този път си помисли колко изморена изглежда, тъжна и бледа, и когато погледнеше надолу, брадичката й увисваше леко. Защо не си сложеше контактни лещи вместо тези огромни грозни очила? Вече не беше студентка. И велурените диадеми не й правеха никаква услуга. Необходим й е, помисли си с дълбоко съчувствие той, някой, който да я улови за ръката и да отключи потенциала й. Представи си като на монтаж как благородно и мило наблюдава Ема, докато тя пробва десетки невероятни рокли. Да, наистина трябваше да й обръща повече внимание и щеше да го прави, ако ежедневието му не беше толкова вихрено.