Но в краткосрочен план? Можеше ли да й помогне да се почувства по-добре, да повдигне духа й, да я окуражи? Хрумна му нещо. Улови я за ръката и тържествено обяви:
— Знаеш ли, Ем, ако още си сама, когато навършиш четирийсет, ще се оженя за теб.
Тя го изгледа с неприкрито отвращение.
— Предложение ли е това, Декс?
— Не сега, просто някога, ако и двамата се отчаем.
Тя се засмя горчиво.
— И какво те кара да смяташ, че бих пожелала да се омъжа за теб?
— Е, приемам го за даденост.
Тя поклати бавно глава.
— Опасявам се, че трябва да се подредиш на опашката. Приятелят ми Йън ми каза същото, докато дезинфекцирахме хладилника за месото. Само дето ми даде срок до трийсет и пет.
— Е, да не обиждам Йън, но определено смятам, че трябва да почакаш пет години повече.
— Не смятам да чакам нито него, нито теб! И без това няма да се женя.
— Откъде знаеш?
Тя сви рамене.
— От една мъдра стара циганка.
— Подозирам, че причините са принципни или нещо такова…
— Просто… не е за мен, това е.
— Виждам те като наяве. Дълга бяла рокля, шаферки, малки лакеи, сини жартиери… — Жартиери. Съзнанието увисна за думата като риба на кука.
— Всъщност смятам, че в живота има далеч по-важни неща от любовните връзки.
— Какви? Кариерата ти например? — Тя го стрелна укоризнено с очи. — Съжалявам.
И двамата погледнаха отново към небето, преливащо вече в нощен здрач, и след миг тя се обади:
— Ако искаш да знаеш, днес кариерата ми пое нагоре.
— Уволниха ли те?
— Повишиха ме — засмя се тя. — Предложиха ми да стана управител.
Декстър се изправи рязко.
— На това място? Трябва да откажеш.
— Защо? Няма нищо лошо в ресторантьорството.
— Ем, може да копаеш уран със зъби. Няма проблем, стига да си щастлива. Но ти мразиш тази работа, мразиш всяка секунда.
— Е, и? Повечето хора мразят работата си. Нали затова я наричат работа.
— Аз си обичам работата.
— Да, добре, но не можем всички да работим в медиите, нали? — Ядоса я тонът й — присмехулен и горчив. И още по-зле — усети горещи нелогични сълзи да напират в очите й.
— Хей! Мога да ти намеря работа!
— Каква? — засмя се тя.
— При мен. В „Редлайт Пръдакшънс“. — Идеята го запали. — Като асистент. По принцип се започва като стажант, което не се заплаща, но ти си брилянтна и…
— Декстър, благодаря, но не искам да работя в телевизията. Знам, че днес всички са петимни да постъпят в телевизията, все едно е най-престижната работа на света. — „Звучиш истерично — помисли си, — ревниво и истерично“. — А аз дори не знам какво означава медия. — „Млъкни, успокой се“. — Искам да кажа… чудя се какво правите по цял ден… Пиете бутилирана вода, вземате наркотици и си фотокопирате дребните реплики…
— Хей, трудим се усърдно, Ем!
— Искам да кажа… ако хората таяха същото страхопочитание към медицинските или социалните работници или към учителите, както към проклетите медии…
— Тогава стани учителка! Ще бъдеш невероятна учителка…
— Настоявам да си запишеш: „Няма да давам съвети за кариерата на Ема“.
Вече говореше на твърде висок глас, почти крещеше. Последва дълго мълчание. Защо се държи така? Той само се опитва да й помогне. А каква полза извлича от приятелството им? Ще стане и ще си тръгне. Точно така. Обърнаха се едновременно един към друг.
— Съжалявам — каза той.
— Не, аз съжалявам.
— За какво?
— Че дърдоря като… смахната стара крава. Съжалявам. Изморена съм… лош ден… съжалявам, че съм толкова отегчителна.
— Не си чак толкова отегчителна.
— Напротив, Декс. Кълна се, отегчавам себе си.
— Не и мен. — Той я улови за ръката. — Не можеш да ме отегчиш. Ти си една на милиони, Ем.
— Не съм дори една на три.
Той леко я ритна.
— Ем?
— Какво?
— Просто го приеми. Млъкни и го приеми.
Погледаха се мълчаливо. Той легна отново и след миг тя също се отпусна на земята и подскочи лекичко, усетила ръката му под раменете си. Последва неловък момент на взаимно неудобство. Накрая тя се обърна на една страна и се сгуши до него. Той я обгърна по-здраво и заговори в косата й.