— Почасово. Основно работя в ресторант.
— Управител е. Но скоро ще напуска. През септември ще става учителка. Нали, Ем?
Ема го изгледа безучастно.
— Защо говориш така?
— Как? — засмя се предизвикателно Декстър, но младежите се размърдаха смутено; момчето погледна към морето, сякаш размисля дали да не скочи. Декстър реши да приключи интервюто: — Е, ще се видим на плажа, нали? Ще пийнем по бира.
Двамата се усмихнаха и се запътиха към пейката си.
Декстър никога не се беше домогвал съзнателно до славата, макар винаги да бе искал да преуспява. А какъв е смисълът да преуспяваш тайно? Хората трябва да знаят. Сега, след като бе пожънал слава, тя му се струваше като естествено продължение на популярността в училище. Не беше мечтал да стане и телевизионен водещ — че кой ли мечтае? — но посрещна със задоволство констатацията, че е природен талант. Застана пред камерата и се почувства като човек, седнал за пръв път пред пианото и открил, че е виртуоз. Шоуто не бе толкова тематично, колкото другите, за които беше работил, по-скоро поредица от музикални групи на живо, видеоклипове, интервюта със знаменитости и, да, добре, не изискваше кой знае какво. Достатъчно беше да гледа в камерата и да крещи: „Вдигнете сега малко шум!“. Но го правеше толкова добре, толкова обаятелно, толкова самоуверено и чаровно.
Общественото признание обаче си оставаше ново преживяване. Беше достатъчно самокритичен да осъзнава, че притежава склонност към „перчене“, както би го нарекла Ема, и тайничко полагаше усилия да шлифова изражението си. Амбициран да не изглежда превъзбуден, самонадеян или фалшив, той целенасочено си придаваше вид, излъчващ послание: „Е, какво толкова? Някаква си телевизия“. Надянал въпросното изражение, той си сложи очилата и се върна към книгата.
Ема изгледа удивено представлението — преднамереното нехайство, леко издутите ноздри, усмивката, трептяща и ъгълчетата на устните му. Вдигна очилата си на челото.
— Няма да те промени, нали?
— Кое?
— Нищожната, миниатюрна слава.
— Мрази думата „слава“! Пфу!
— И коя предпочиташ? „Известен“?
— Какво ще кажеш за „прочут“? — ухили се той.
— Или „досаден“? Как ти се струна „досаден“?
— Да сменим темата, а?
— И ако обичаш, зарежи го.
— Кого?
— Кокни акцентът. Завършили сме Уинчестър Колидж, за бога!
— Не говоря с кокни акцент.
— Говориш, когато си господин Телевизия. Звучиш, сякаш си зарязал сергията, за да се снимаш в модерното шоу.
— Ти говориш с йоркширски акцент!
— Защото съм от Йоркшир.
Декстър спи рамене.
— Трябва да говоря така, за да не отблъсна зрителите.
— Ами ако отблъскваш мен?
— Знам, че те отблъсквам, но ти не си сред двата милиона, които гледат шоуто ми.
— О, твоето шоу значи?
— Телевизионната програма, в която участвам.
Тя се засмя и зачете отново. След малко Декстър се обади:
— Да не би да си…?
— Какво?
— Сред онези, които гледат „с размах“?
— Понякога. Като фон веднъж или дваж, докато си осчетоводявах чековата книжка.
— И как ти се струва?
Тя въздъхна и впи очи в книгата.
— Не ми е работа, Декс…
— Кажи ми все пак.
— Не разбирам от телевизия…
— Просто кажи какво мислиш.
— Добре… Мисля, че е все едно да слушаш цял час пиянски крясъци по микрофона, но както споменах…
— Ясно, разбрах. — Той погледна към книгата, после пак към Ема. — Ами аз?
— Какво ти?
— Е, добър ли съм? Като водещ.
Тя си свали слънчевите очила.
— Декстър, ти си най-добрият водещ на младежко предаване в цялата страна и за всички времена. Твърдя го най-сериозно.
Той се подиря гордо на лакът.
— Всъщност предпочитам да се смятам за журналист.
Ема се усмихна и прелисти книгата.
— Не се съмнявам.
— Защото наистина върша журналистическа работа. Проучвам, обмислям интервюто, задавам точните въпроси.
Тя подпря брадичка между палеца и показалеца си.
— Да, да, май гледах задълбочения ти разтвор с Ем Си Хамър. Много проникновено, много провокативно…
— Млъкни, Ем…
— Не, сериозно, да не повярваш как му влезе пол кожата — от музикалните му стремления до… до другите стремления. Беше… ненадминато.