— А лошата новина?
— Има само едно легло.
— О!
— О.
— Разбирам.
— Съжалявам.
— Наистина ли? — подозрително попита тя. — Една спалия на целия остров?
— Разгарът на сезона е, Ем. Търсих навсякъде. — Запази хладнокръвие, не изпадай в истерия. Изиграй картата на чувството за вина. — Но ако държиш да продължа да търся…
Той се престори, че се надига изнурено от стола.
Тя го улови за ръката.
— Единично или двойно легло?
Лъжата явно подейства. Той седна отново.
— Двойно. Огромно двойно.
— Трябва да е колосално. За да отговаря на Правилата.
— Е — сви рамене Декстър, — аз предпочитам да ги възприемам като ориентири.
Ема сбърчи чело.
— Искам да кажа, Ем, че на мен ми е все едно…
— О, знам, знам…
— Но ако смяташ, че няма да ми устоиш…
— О, аз ще успея. Ти си проблемът.
— Защото, честно ти казвам, ако ме докоснеш с пръстче…
Ема хареса стаята. Застана на балкона, заслушана в цикадите — звук, който беше чувала само по филмите и подозираше, че е екзотична измишльотина. Очароваха я лимоните в градината — истински лимони, сякаш залепени по дърветата. За да не изглежда като провинциалистка, не изрече гласно мислите си, а отбеляза лаконично:
— Добре. Ще я наемем.
После, докато Декстър преговаряше с хазяйката, тя се шмугна в банята да продължи битката с контактните си лещи.
В университета Ема отстояваше категорично убеждението, че контактните лещи обслужват суетата и традиционните представи за идеализираната женска красота. Дебелите неподправени утилитарни рамки показваха, че пет пари не даваш за глупави тривиални неща като добрия външен вид, защото съзнанието ти е заето с по-възвишени теми. Но през годините след колежа тези доводи звучаха все по-абстрактно и показно и тя най-сетне се поддаде на настойчивите подкани на Декстър и си купи проклетите люспички, проумяла твърде късно, че през цялото време е отбягвала онзи момент във филмите — библиотекарката си сваля очилата и разтръсква къдрици. „О, колко сте красива, госпожице Морли!“
Лицето й в огледалото й изглеждаше странно — голо и беззащитно, сякаш за пръв път от девет месеца е без очила. Лещите й причиняваха стъписващи лицеви спазми, караха я да примигва безразборно. Залепяха се за пръстите или за скулите й като рибени люспи, или както сега, се пъхаха под клепачите й, заравяйки се дълбоко в скалпа. След енергично кривене и почти хирургична намеса успя да извади дребното нещо и излезе от банята със зачервени и насълзени очи.
Декстър седеше върху леглото с разкопчана риза.
— Ем? Плачеш ли?
— Не. Но още е рано да се каже.
Излязоха в потискащата пладнешка жега, откриха пътя към дългия полумесец от бял пясък, който се простираше на повече от миля отвъд селцето. Време беше за банските костюми. Ема бе обмислила подробно — навярно прекалено подробно — стила си, спирайки се най-сетне на черен цял бански. Спокойно можеха да кръстят модела „Едуардински“. Докато си събличаше роклята през главата, се почуди дали Декстър си е помислил, че не е избрала бикини от страх — все едно целият бански костюм принадлежи към категорията на очилата, планинарските боти и велосипедните каски — натрапчиво целомъдрен, предпазлив и не особено женствен. Не че я интересуваше, макар да се запита дали наистина го е зърнала да я зяпа, докато роклята минаваше над главата й. Както и да е, със задоволство отбеляза, че той е предпочел широки шорти. Седмицата в леглото до Декстър можеше да й причини повече неудобства, отколкото би могла да понесе.
— Извинявай — каза той, — да не би да си момичето от рекламата на „Ипанема“?
— Не, аз съм баба й.
Тя седна и се помъчи да намаже краката си с лосион, без да раздрусва бедрата си.
— Какво е това? — попита Декстър.
— Фактор 30.
— По-добре легни под одеяло.
— Не искам да прекалявам със слънцето още на втория ден.
— Като блажна боя е.
— Не съм свикнала със слънцето. Не съм околосветски пътешественик като теб. Искаш ли?
— Противник съм на слънцезащитните кремове.
— Понякога си толкова сложен, Декстър.
Той се усмихна и продължи да я наблюдава иззад тъмните очила. Забеляза как изпънатата нагоре ръка повдига гърдата й под черната тъкан на банския костюм — окръглена, бледа и мека плът около ластичното деколте. Когато Ема приведе глава и отметна коса, за да намаже врата си с лосион, той усети приятното замайване, придружаващо желанието. О, божичко, помисли си, още осем дни така! Банският костюм беше силно изрязан на гърба и тя потупваше несръчно най-ниската част.