Ема се изсмя звучно.
— Декстър, притежаваш душа на поет. „Устата си е просто уста“. Прекрасно казано. Не цитираш ли някоя песен? „Времето лети“ например.
— Знаеш какво имам предвид.
— Устата си е просто уста. Трябва да го напишат на надгробната ти плоча. Какво каза Ингрид?
— Само се засмя. Не й пречи. Хареса й. — Той сви нехайно рамене. Ингрид е бисексуална.
Ема подбели очи.
— Не се и съмнявам!
Декстър се усмихна, сякаш бисексуалността на Ингрид е негова идея.
— Е? Какво толкова? На нашата възраст трябва да експериментираме със секса.
— Нима? Никой не ми е казал.
— Наваксвай!
— Е, веднъж оставих лампите светнати, но няма да повторя.
— О, Ем, зарежи предразсъдъците.
— О, Декс, ти си нечуван сексперт. Как беше облечен твоят приятел в „Страп“?
— Колан и черни кожени ботуши. Инженер в „Бритиш Телеком“. Стюарт.
— Смяташ ли да се видиш пак с него?
— Само ако телефонът ми се счупи. Не беше мой тип.
— На мен ми се струва, че всички са твой тип.
— Просто цветиста случка, това е. Какво смешно има?
— Изглеждаш тооолкова самодоволен.
— Нищо подобно! Хомофобка!
Той занадзърта през рамото й.
— Ей! Да не правиш мили очи на сервитьора?
— Опитвам се да поръчам още вино. Твой ред е. Твоята тайна.
— О, предавам се. Не мога да се съревновавам с теб.
— Нито веднъж момиче с момиче?
Тя поклати отвратено глава.
— Някой ден ще изтърсиш нещо такова пред истинска лесбийка и ще ти строшат ченето.
— Значи никога не те е привличала…?
— Не изглупявай, Декстър. Искаш ли да чуеш тайната ми или не?
Сервитьорът пристигна с гръцко бренди — почерпка от заведението — питие, което става само за подаяние. Ема отпи и потрепери. Подпря внимателно брадичка с жест, излъчващ пиянска фамилиарност.
— Тайна… Да видим…
Потупа брадичка с показалец. Дали да му каже, че го е гледала под душа? Или че знае всичко за Тили Килик по Коледа — за масажа на стъпалата, излязъл ужасяващо от контрол? Би могла дори да му разкаже как през 1983-та целуна Поли Досън в спалнята й, но за финала не би събрала смелост. Освен това бе намислила какво ще каже още в самото начало на вечерта. Докато цитрата изпълняваше „Като молитва“ на Мадона, тя облиза устни, разискри очи, внесе още няколко фини корекции, докато постигна най-красивото си и привлекателно лице, с което позираше за снимки.
— В университета, преди да станем… така де… приятелчета… бях малко влюбена в теб. Всъщност не малко, много. Дълго. Пишех сълзливи поеми и прочее.
— Поеми? Наистина ли?
— Не се гордея от себе си.
— Разбирам. Разбирам. — Той скръсти ръце, облегна ги на ръба на масата и сведе очи. — Е, съжалявам, Ем, но това не се брои.
— Защо не?
— Каза, че трябва да е нещо, което не зная.
Хилеше се и тя за пореден път си припомни неизчерпаемия му капацитет да я разочарова.
— Ама че си противен!
Плясна го с опакото на дланта си по най-зачервеното от слънцето място.
— Ох!
— Откъде знаеш?
— Тили ми каза.
Милата Тили.
— И какво стана после?
Тя се взря в дъното на чашата си.
— Сигурно е било нещо, което минава с течение на времето. Като младежките пъпки.
— Не, наистина, какво стана?
— Опознах те. Ти ме излекува от себе си.
— Е, искам да прочета поемите. С какво се римува „Декстър“?
— С „треска“. Полурима.
— Сериозно, пазиш ли ги?
— Унищожих ги. Преди години, в лагерен огън. — С чувството, че е измамена глупачка, Ема отпи още веднъж от празната чаша. — Прекалих с брендито. Трябва да тръгваме.
Заоглежда се разсеяно за сервитьора и Декстър също се почувства глупаво. Толкова много неща можеше да каже. Защо се държа самонадеяно, безочливо, егоистично? Обзет от желание да поправи стореното, той я побутна по ръката.
— Ще се поразходим ли?
Тя се поколеба.
— Добре. Да се поразходим.
Тръгнаха по кея край недовършените къщи в разрастващото се край брега селце, обсъждайки консервативно колко пренаселено ще стане в бъдеще, и докато говореха, Ема мълком се зарече занапред да е по-разумна. Безразсъдството и спонтанността не й се удаваха, не успяваше да довърши започнатото, резултатите никога не оправдаваха надеждите й. Признанието пред Декстър й създаде усещане, че хвърля силно топка, проследява я как отлита високо в небето и след секунди чува трясъка на строшено стъкло. Даде си дума до края на престоя им тук да не губи присъствие на духа, да не пие и да не забравя Правилата. Да не забравя Ингрид — красивата, бисексуална и необременена от задръжки Ингрид, която ги очаква в Лондон. Никакви неприлични откровения. Междувременно влачеше глупавия разговор като тоалетна хартия, заплела се в токчето на обувката й.