От леглото Декстър я видя да се появява в тогата и с шапката, които бяха длъжни да наемат за абсолвентската церемония, и да извива присмехулно съблазнително бедро пред рамката на вратата, стиснала в ръка дипломата си. Надзърна над очилата и нахлупи шапката ниско над едното си око.
— Как ти се струва?
— Отива ти. Харесвам жизнерадостната ти трактовка. А сега се събличай и идвай в леглото.
— За нищо на света. Дала съм трийсет лири за тогата. Искам да й се насладя докрай.
И я разпери като вампирско наметало. Декстър се пресегна към крайчеца, но тя го перна с навитата на руло диплома. После седна на ръба на леглото, свали си очилата и смъкна тогата. Той успя да зърне за последно голия гръб и извивката на гърдите й, преди да изчезнат под черна тениска, настояваща за незабавно и едностранно ядрено разоръжаване. „Колкото, толкова“, помисли си. Няма по-прекрасен начин за охлаждане на страстите от дълга черна тениска с политически лозунг. Освен може би албум на Трейси Чапман.
Той вдигна примирено дипломата й от пода, изниза ластичната връв от свитъка и обяви:
— Английски и история — пълно отличие.
— Чети и плачи, неудачнико — пресегна се тя към дипломата. — О! Внимавай!
— В рамка ли ще я слагаш?
— Мама и татко ще я преснимат на фототапет. — Нави стегнато листа и го потупа в краищата. — И в ламинирани покривчици за маса. Мама ще си я татуира на гърба.
— Къде са родителите ти всъщност?
— О, в съседната стая.
Той подскочи.
— Господи! Наистина ли?
Тя се засмя.
— Шегувам се. Върнаха се в Лийдс. Татко смята, че хотелите са за франтове. — Прибра свитъка под леглото. — А сега се размърдай — сръга го да се премести в студената част на леглото.
Той й направи място и плъзна несръчно ръка под раменете й. Целуна я замислено по врата. Тя се обърна да го погледне, скрила брадичка под завивките.
— Декс?
— Ммм…?
— Да полежим прегърнати, а?
— Разбира се. Щом искаш — съгласи се галантно той, макар да не намираше смисъл в прегръдките. Те бяха за прабаби и плюшени мечета. Повдигаше му се от тях. Най-добре да се признае за победен и да се прибира у дома. Тя обаче намести собственически глава върху рамото му и двамата полежаха така — неловко и напрегнато. Накрая тя се обади:
— Не мога да повярвам, че предложих да се попрегръщаме. По дяволите! Съжалявам.
Той се усмихна.
— Няма проблем. Да се погушкаме още по-зле.
— Ужасно. Да си обещаем никога, за нищо на света да не се гушкаме — каза тя и веднага съжали за забележката.
Как така „ние“? Шансът беше нищожен. Потънаха отново в мълчание. Последните осем часа бяха прекарали в разговори и целувки. Налегна ги умората, която обичайно идва призори. В буренясалия заден двор пееха косове.
— Обичам да ги слушам — прошепна той в косата й. — Утринни косове.
— Аз ги мразя. Карат ме да мисля, че съм направила нещо, за което ще се разкайвам.
— Затова ги обичам — каза той, за пореден път търсейки мрачен, харизматичен ефект. След миг додаде: — Направила ли си?
— Какво?
— Нещо, за което се разкайваш.
— Тази нощ ли имаш предвид? — Тя го стисна за ръката. — О, предполагам! Не знам още. Откъде да знам? Питай ме сутринта. А ти?
Той опря устни до темето й.
— Не, разбира се — отвърна и си помисли: „Това не бива да се повтаря. В никакъв случай“.
Доволна от отговора му, тя се сви по-близо до него.
— Трябва да поспим.
— Защо? Утре не ни чака работа. Вече не гоним крайни срокове, не тичаме на лекции…
— Само целият ни живот. Разстила се пред нас чак до хоризонта — сънено отрони тя, вдъхвайки дълбоко чудесния аромат на запотената му кожа и същевременно потръпвайки възторжено при мисълта за независимия живот на зрял човек. Не се чувстваше зряла. Изобщо не беше подготвена. Сякаш посред нощ бяха засвирили пожарни спрени и тя стоеше на улицата, преметнала дрехите си през лакът. Ако не учи, какво ще нрави? Как ще запълва дните? Нямаше представа.