Първо срещна Тара — малко след два в нощния клуб под железопътните мостове. Цяла вечер я бе наблюдавал на дансинга как с широка усмивка по пакостливото си лице изскача зад някой непознат и започва да му разтрива раменете или гърба. Най-сетне идва ред на Декстър, той кима, усмихва се и изчаква дългия миг на прозрението. Момичето, естествено, сбърчва чело, насочва показалец към върха на носа му и казва, както казват всички напоследък:
— Ти си известен!
— А ти коя си? — надвиква той музиката, стисва двете й ръце и ги задържа, сякаш поздравява отдавна изгубен приятел.
— Аз съм Тара!
— Тара! Тара! Здравей, Тара!
— Ти си известен? С какво си известен? Кажи ми!
— Работя в телевизията. Водя „с размах“. Интервюирам поп звезди.
— Знаех си! Наистина си известен! — изкрещява очаровано тя, надига се на пръсти и го целува по бузата и го прави толкова мило, че той трогнато надвиква музиката: — Прекрасна си, Тара!
— Прекрасна съм! — крещи тя в отговор. — Прекрасна съм, но не съм известна.
— А заслужаваш! — напряга гърло Декстър и я прегръща през кръста. — Според мен всички трябва да са известни!
Забележката е необмислена и безсмислена, но Тара явно се трогва, защото отвръща:
— Ааааа! — Изправя се на пръсти и обляга дребничката си елфическа глава на рамото му. — Мисля, че си прекрасен — изкрещяна в ухото му и той не възразява.
— И ти си прекрасна — казва и те се плъзват в безкрайната спирала на „прекрасен си“.
Танцуват, смучат се по бузите и се хилят и за кой ли път Декстър се удивява колко леко вървят разговорите, когато никой не е с ума си. В прастари времена, когато хората разчитаха само на алкохола, събеседването с момиче изискваше размяна на погледи, купуване на питиета, тягостно обсъждане на книги и филми, родители и сродници. Днес е възможно да прескочиш почти незабавно от „как се казваш“ на „покажи ми татуировката си“, да речем, или на „какво бельо носиш“ и това определено беше напредък.
— Прекрасна си — изкрещява той, когато тя потърква слабини в бедрата му. — Мъничка си като птичка!
— Но съм силна като вол — извиква тя и показва спретнат бицепс с размера на мандарина. Такъв великолепен бицепс, че той се изкушава да го целуне.
— Красив си. Тооолкова красив.
— И ти си красива — изстрелва той в отговор и си мисли: „Божичко, невероятно добре се получава. Подаваме си репликите толкова гладко“.
Малка и миловидна, тя му напомня на миниатюрно колибри, но той не успява да произнесе думата „колибри“, вместо това я улавя за ръцете, придърпва я към себе си и изкрещява в ухото й:
— Как се казваше птичката, която се вмества в кибритена кутийка?
— Какво?
— ПТИЧКА, КОЯТО МОЖЕШ ДА СЛОЖИШ В КИБРИТЕНА КУТИЙКА СЪВСЕМ ДРЕБНА ПТИЧКА ТИ СИ КАТО МАЛКА ПТИЧКА НЕ СЕ СЕЩАМ КАК Й БЕШЕ ИМЕТО. — Той доближава палец и показалец. — МАЛКА ПТИЧКА. ТИ СИ КАТО НЕЯ.
Тя кима — или в знак на съгласие, или в ритъма на музиката. Натежалите й клепки пърхат, зениците блуждаят, прибелва очи като куклите на сестра му и Декстър забравя за какво говори, за миг изгубва напълно нишката и когато Тара го улавя за ръцете, стиска ги и повтаря пак колко с прекрасен и как трябва да го запознае с приятелите си, понеже и те са прекрасни, Декстър не отказва.
Озърта се за Калъм О’Нийл — някогашния си съквартирант в университета — и вижда, че той си облича сакото. Навремето най-заклетият мързеливец в Единбург, сега Калъм е преуспял бизнесмен, едър мъж в скъпи костюми, забогатял от поддръжка на компютри. Но с успеха бе дошло отрезвяването — никакви наркотици, по малко алкохол само в почивни дни. Изглежда не на място тук, на тръни. Декстър застава до него и го улавя за двете ръце.
— Къде отиваш, приятелю?
— У дома! Два след полунощ е. Чака ме работа.
— Ела с мен. Искам да те запозная с Тара.
— Декс, не искам да се запознавам с Тара. Трябва да вървя.
— Знаеш ли какво си? Лека категория!