— Смятам, че си удивителен — казва някой на някого, но няма значение на кого, защото всички са наистина удивителни. Хората са удивителни.
Часовете незабелязано отминават. Някой заговаря за секс и всички се надпреварват с лични откровения, за които ще се разкайват на сутринта. Някои се целуват и Тара все още си играе с врата му, прокарва по гръбнака му твърдите си миниатюрни пръстчета, но действието на наркотика е отшумяло и доскоро приятният масаж сега се превръща в силно мушкане и ръгане и когато се взира в палавото личице на Тара, то изведнъж му се струва сгърчено и зловещо, с прекалено широка уста и твърде кръгли очи като на малък бозайник без козина. Забелязва също така, че е по-възрастна, отколкото си е мислел — за бога, нищо чудно да е на трийсет и осем — и между зъбите й има нещо като бяла паста, като циментов разтвор. Декстър вече не може да сдържа ужаса от деня, пълзящ по гръбнака му, ужас, страх и срам, изливащи се в лепкава химическа пот. Той се изправя рязко, потреперва и прокарва бавно длани надолу по лицето си, сякаш да изтрие нещо.
Навън просветлява. Косовете огласят Колдхарбър Лейн. Обзема го усещане — ярко като халюцинация — че е напълно, празен, празен като великденско яйце. Масажистката Тара е образувала огромен напрегнат възел между раменете му, музиката е спряла и някои от хората върху леглото иска чай и всички надигат глас за чай, чай, чай. Декстър се измъква от купчината тела и тръгва към огромния хладилник, същия модел като неговия — зловещ и индустриален, сякаш излязъл от генетична лаборатория. Отваря вратата и се взира празно вътре. Салата гние в пликче, найлонът е издут и всеки момент ще се пръсне. Очите му се въртят в орбитите, зрението му се замъглява, после се фокусира и той забелязва бутилка водка. Скрит зад вратата на хладилника пресушава пет сантиметра и ги полива с кисела глътка ябълков сок, който се пени гнусно върху езика му. Трепва, преглъща течността и дъвката заедно с нея. Някой пак настоява за чай. Той открива кутия мляко, разклаща я, хрумва му нещо.
— Няма мляко! — извиква.
— Трябва да има — изкрещява Гибси или Бигси.
— Не. Кутията е празна. Ще отида да купя. — Оставя пълната неотворена кутия в хладилника. — Връщам се след пет минути. Някой иска ли нещо? Цигари? Дъвка?
Новите му приятели не отговарят и той се измъква тихомълком, препъва се по стъпалата и излиза на улицата, профучавайки през вратата, сякаш се бори за глътка въздух, и продължава да тича, за да не види никога повече всички тези удивителни хора.
На Илектрик Авеню открива офис на минитаксита. На 15 юли 1993-та слънцето изгрява в 05,01 и Декстър Мейхю вече е в ада.
Ема Морли се храни здравословно и пие умерено. Напоследък спи по осем часа, събужда се лесно и без будилник малко преди шест и половина, изпива голяма чаша вода — първите 250 милилитра от ежедневните литър и половина — която отлива от чисто нова гарафа в комплект с чашата, която стои, озарена от свежите утринни лъчи, точно до топлото й, чисто двойно легло. Гарафа. Притежава гарафа. Още не й се вярва.
Притежава и мебели. На двайсет и седем е твърде остаряла да живее като студентка и си е купила легло — голямо, двойно, от ковано желязо и ракита, набавено от лятната разпродажба в магазина за мебели в колониален стил на Тотнъм Корт Роуд. Именувано „Таити“, то заема цялата спалня в апартамента й в съседство с Ърл Корт Роуд. Юрганът е с гъши пух, чаршафите — от египетски памук, най-добрият — както я информира продавачката — в целия свят. Всичко това символизира нова епоха на порядък, независимост и зрялост. В неделя сутринта тя се изляга върху „Таити“, сякаш е сал, и слуша „Порги и Бес“ и злокобно пращящата плоча със „Сюити за виолончело“ на Бах. Пие кафе и с най-хубавата си писалка записва наблюдения и идеи за разкази върху снежнобелите страници на скъпи бележници. Понякога, когато Музата я изостави, се пита дали не бърка любовта към писаното слово с най-обикновен фетиш към канцеларските принадлежности. Истинският писател, роденият писател, драска думи по смачкани листчета, по гърба на автобусни билети, по стените на килията. Ема изгубва нишката върху евтината хартия.
Друг път обаче пише щастливо часове наред, сякаш думите са си били там поначало, и се наслаждава на уединението в едностайния си апартамент. Не че е самотна, или поне не прекалено често. Излиза четири пъти седмично и би могла да увеличи дозата, ако пожелае. Среща се със старите приятели, а има и нови — колегите й от колежа по педагогика. През почивните дни изяжда с кориците светските списания — всичко без клубния раздел, където статиите сякаш са написани с руни и неразгадаеми фрази от сорта на „гъмжи от фенове без ризи“. Подозира, че никога, никога няма да танцува без сутиен в пълна с пяна зала, и това я устройва. Вместо това гледа независимо кино, посещава галерии с приятели, а понякога наемат хижи, разхождат се сред природата и се преструват, че живеят там. Околните й казват, че изглежда по-добре, по-уверена. Зарязала е кадифените диадеми, цигарите, закусвалните за бързо хранене. Притежава кафемашина и за пръв път, откакто се е родила, се замисля дали да не инвестира в ароматни потпури.