Радиочасовникът отброява минутите, но тя се излежава спокойно и слуша новините. Джон Смит е в конфликт с профсъюзите и тя се чувства раздвоена, понеже харесва Джон Смит, той излъчва порядъчност, самочувствие и мъдрост. Дори името му подсказва солиден, здравомислещ и принципен мъж. За пореден път си напомня да размисли дали да не стане член на Лейбъристката партия; може би така ще й поолекне на съвестта, че напусна Организацията за глобално разоръжаване. Не че не симпатизира на целите им, но да настояваш за многостранно разоръжаване вече й звучи леко наивно, все едно да се бориш за универсално благодушие.
На двайсет и седем, Ема се пита дали остарява. Навремето се гордееше с непоклатимите си убеждения, но напоследък все по-често приема, че спорните теми са по-многолики и сложни, отколкото е смятала някога. Определено няма изградено мнение по следващите две новини — Маастрихтския договор и войната в Югославия. Трябва ли да проучи въпроса, да вземе страна, да бойкотира нещо? Апартейдът поне не поставяше дилема. Сега в Европа бушува война и тя не е дала никакъв личен принос за нейното прекратяване. Заета е с пазаруване на мебели. Отмята неспокойно новия юрган и се плъзва в тясното пространство между стената и леглото. Придвижва се странично към коридора и в миниатюрната баня, за която никога не се налага да чака, защото живее сама. Хвърля тениската си в плетения кош за пране — ратанът навлезе широко в живота й след онази съдбовна разпродажба на Тотнъм Корт Роуд — слага си старите очила и изопнала рамене, се изправя гола пред огледалото. „И по-лошо може да бъде“, помисля си и застава под душа.
Закусва, взряна през прозореца. Апартаментът се намира на шестия етаж в червен тухлен блок, и гледката е към друг червен тухлен блок. Ърлс Корт Роуд не й е присърце — изглежда запусната и временна, все едно живее в резервната стая на Лондон. Наемът за едностайния апартамент също е безумен; сигурно ще си потърси нещо по-евтино, когато започне да учителства, но засега й е приятно тук, далеч от „Локо Калиенте“ и от безмилостния социалистически реализъм на стаята в Клаптън. Освободила се от Тили Килик след шестгодишно съжителство, тя се наслаждава, че в кухненската й мивка не плува сиво бельо и в чедъра й не личат следи от зъби.
Понеже вече не се срамува от това как живее, дори покани родителите си на гости — отстъпи на Джим и Сю „Таити“, а тя спа на канапето. Три потискащи дни те обсъждаха до безкрайност етническия коктейл в Лондон и цената на чаша чай и макар да не изразиха задоволство от новия й начин на живот, майка й поне не й предложи да се върне в Лийдс и да заработи в Газовото дружество.
— Браво, Еми — прошепна баща й, когато ги изпращаше на гара Кингс Крос, но браво за какво? Сигурно, че най-сетне е пораснала.
Все още няма приятел, разбира се, но това не й пречи. От време на време, много рядко, в четири часа следобед, да речем, в дъждовен неделен ден, я обзема паника и дъхът й почти секва от самота. Веднъж или дваж се случи да вдигне телефонната слушалка да провери дали не е повредена. Понякога си мисли колко хубаво би било да я събуди звън посред нощ: „Вземай веднага такси“ или „Искам да те видя, трябва да поговорим“. Но през повечето време се чувства като героиня от роман на Мюриъл Спарк — независима интелектуалка, с остър ум и потайно романтична. На двайсет и седем Ема Морли може да се похвали с отлична диплома по английски и история, с ново легло, едностаен апартамент на Ърлс Корт, много приятели и допълнителна квалификация по педагогика. Ако интервюто днес мине добре, ще започне да преподава английски и драматургия — теми, които познава и обича. На ръба е на нова кариера — на вдъхновяваща учителка — и най-сетне, най-сетне в живота й цари относителен порядък.