Има и среща.
Истинска, официална среща. Ще седи в ресторанта с мъж и ще го гледа как се храни и говори. Някой иска да се качи на палубата на „Таити“ и тази нощ тя ще реши дали да му позволи. Застава пред тостера, реже банана — първата от седемте порции плодове и зеленчуци за деня — и поглежда календара: 15 юли 1993-та, въпросителен и удивителен знак. Паметна дата.
Леглото на Декстър е вносно — италианско: ниска черна платформа в центъра на просторната празна стая като сцена или тепих. Всъщност случва се да изпълнява и двете функции. В девет и половина той лежи буден в него, обзет от ужас и себеомраза, съчетани със сексуално напрежение. Нервните му окончания са превъзбуден и в устата си усеща неприятен дъх, сякаш езикът му е намазан с гел за коса. Скача внезапно, заобикаля лъскавите черни табли и отива в шведската кухня. Във фризера на огромния индустриален хладилник открива бутилка водка и си налива два пръста в чашата, след което добавя портокалов сок. Окуражава се с мисълта, че тъй като още не е заспивал, това не е първото му питие за деня, а последното за предишната нощ. На всичкото отгоре табуто да не се пие през деня е преувеличено; в Европа не го спазват. Номерът е да се използва приповдигнатият духа ефект на алкохола срещу потискащия на наркотиците; напиваш се, за да си трезвен, което, като се замисли, звучи съвсем разумно. Насърчен от логиката си, той си налива още два пръста водка, пуска си музиката от филма „Глутница кучета“ и се олюлява към банята.
След половин час все още е там, питайки се какво да направи, та да спре да се поти. Два пъти си сменя ризата, изкъпа се със студена вода, но потта струи от гърба и челото му, мазна и лепкава като вода, каквато сигурно е. Поглежда си часовника. Вече е закъснял. Решава да кара с отворени прозорци.
Пакет с размерите на тухла — старателно увит в няколко пласта цветна хартия — стои до вратата, за да не го забрави. Вдига го, заключва апартамента и излиза на зелената улица, където го чака колата му — яркозелена „Мазда MRII“ със сгъваем покрив. Никакво място за пътници, никаква възможност за покривен багажник, в багажника едвам се вмества резервна гума, та камо ли бебешка количка — кола, която тръби младост, успех, ергенство. В багажника е скрита музикална уредба, сменяща пет диска — футуристично чудо от миниатюрни пружинки и матова черна пластмаса. Той избира пет диска (безплатни копия от звукозаписните компании — още една облага от работата) и пъха блестящите дискове в кутията, сякаш зарежда револвер с куршуми.
Слуша „Кранбърис“, прекосявайки широките жилищни улици на Сейнт Джонс Уд. Не е точно по вкуса му, но е важно да си стилен, щом оформяш музикалните пристрастия на хората. Часът пик е отминал и той стига М40 преди края на албума и поема на запад през именията и жилищните комплекси на града, където живее толкова успешно, толкова модерно. Не след дълго покрайнините отстъпват пред иглолистни плантации, минаващи за природа. По стереото звучат „Джамирокуай“ и той се чувства много, много по-добре, по момчешки дързък в малката спортна кола, и само лекичко му се повдига. Увеличава звука. Познава лично вокалиста на групата, интервюирал го е неколкократно и макар да не би го нарекъл приятел, се смята за близък с него, та възприе доста лично призива му да бдим над планетата Земя. Песента е ремикс — дълга, много дълга версия — и времето и пространството се разтягат и Декстър се отнася. Сякаш след много, много часове очите му се замъгляват и прибелват за последен път от останките от снощните наркотици във вените му, чува клаксон и осъзнава, че кара със сто и деветдесет километра в час точно по средата на двете платна.
Сепва се и се опитва да насочи колата обратно в средното платно, но открива, че е забравил как се управлява воланът, и лактите му отказват да се разгънат, докато се мъчи да изтръгне кормилото от някаква невидима сила. Внезапно скоростта пада до деветдесет и пет километра в час, краката му натискат едновременно спирачката и газта и прозвучава нов клаксон — от камион колкото къща, изникнал зад него. Вижда разкривеното лице на шофьора в огледалото — огромният брадат мъжага му крещи и сред черните огледални сенки лицето му прилича на череп с три дупки. Декстър извърта волана още веднъж, без дори да погледне към аварийното платно, и внезапно го обзема увереност, че ще умре тук и сега, в огнено кълбо на фона на дългия ремикс на „Джамирокуай“. Аварийната лента обаче е празна, слава Богу, и той издишва рязко през устата — веднъж, два пъти, три пъти, като боксьор. Изключва музиката и кара в тишина със сто и десет километра в час, докато стига отклонението.