Изтощен, свива в отбивка, паркира и сваля назад седалката, затваряйки очи с надеждата да подремне, но пред погледа му се мержелеят трите черни дупки в крещящото лице на шофьора на камиона. Навън слънцето е твърде ярко, колите по шосето бучат прекалено силно, а и това да се мяташ трескаво в елегантна кола в 11,45 в лятно утро, изглежда окаяно и нездравословно и той се изправя, изругава и подкарва, докато стига крайпътния ресторант, познат му от тийнейджърските години. „Белият лебед“ е верига, предлагаща закуски и невероятно евтини пържоли и пържени картофки. Той паркира отпред, взима опакования подарък от задната седалка и влиза в просторната позната зала, ухаеща на лак за мебели и застоял цигарен дим.
Обляга се свойски на бара и поръчва малка халба бира и двойна водка с тоник. Помни бармана от началото на 80-те, когато пиеше тук с приятели.
— Преди години се отбивах често тук — разговорливо заявява.
— Нима? — отговаря изпитият, невесел мъж.
Дори да го разпознава, барманът не си признава. Декстър тръгва да седне на някоя маса, стиснал по една чаша в ръка, и пие мълчаливо в компанията на пакета — разноцветно петно в мрачната зала. Озърта се наоколо и се замисля колко далеч е стигнал за десет години и колко с постигнал — известен телевизионен водещ, а още няма двайсет и девет. Понякога му се струва, че лечебните свойства на алкохола граничат с вълшебство, понеже след десет минути се връща сковано в колата и пуска отново музиката — „Би-лавд“ зачуруликват безгрижно и след още десет минути той свива в алеята пред къщата на родителите си — уединено просторно имение от 1920 година с фасада, обрамчена с дървени греди, придаващи му мнимо овехтял и мнимо недодялан вид. Удобен, уютен семеен дом в Чилтърнс. Декстър го оглежда с ужас.
Баща му вече стои на прага, сякаш не е мръдвал оттам с години. Навлечен е прекалено много за юли — краят на ризата му се подава под пуловера, стиска чаша чай. Навремето му се струваше като великан, а сега изглежда прегърбен и изнурен, с бледо, издължено лице, изпито и сбръчкано след шестте месеца, откакто състоянието на съпругата му се бе влошило. Вдига чаша за поздрав и за миг Декстър се вижда през бащините очи и потръпва засрамено от лъскавата си риза, от самодоволната си поза зад волана на спортната кола, от наглия шум, с който спира върху чакъла, от жизнерадостната музика на стереото.
Жизнерадостен.
Идиот.
Преситен.
Глупак.
Скроили са ти шапката.
Грознико.
Изключва музикалната уредба, сваля подвижното радио от таблото, после се взира в него. Спокойно, в Чилтърнс си, пее Стокуел. Баща ти няма да ти открадне стереото. Само се успокой. Баща му вдига пак чашата си, но не помръдва от прага, Декстър въздъхва, взима подаръка от седалката, мобилизира всичките си умствени способности и излиза от колата.
— Каква нелепа кола — промърморва неодобрително баща му.
— Е, не я караш ти, нали? — отвръща Декстър.
Успокоява го познатата рутина — бащата: строг и прагматичен, синът: безотговорен и безочлив.
— Не ми и трябва. Хлапашки играчки. Отдавна те чакаме.
— Как си, старче? — казва Декстър в прилив на привързаност към скъпия си стар баща и инстинктивно го прегръща, потупва го по гърба и после — каква ирония — го целува по бузата.
Застиват.
Декстър някак си е развил рефлекс за целуване. Беше мляснал звучно косматото ухо на баща си. Някаква подсъзнателна част от него си мисли, че все още е в клуба под железопътните мостове с Гибси, Тара и Очи. Усеща слюнката по устните си и вижда смайването по лицето на баща си, който го поглежда старозаветно. Син целува баща си — нарушава природен закон. Още преди да прекоси прага, илюзията за трезвеност се е изпарила. Баща му изсумтява през нос — или отвратено, или защото подушва дъха на сина си, и Декстър се чуди кое е по-зле.
— Майка ти е в градината. Цяла сутрин те чака.
— Как е? — пита Декстър.
Надява се да чуе: „Много по-добре“.
— Върви и виж. Аз ще сложа чайника.
Антрето е тъмно и хладно след яркото слънце. По-голямата му сестра Кейси влиза откъм задния двор, понесла поднос; лицето й излъчва вещина, благоразумие и благочестие. На трийсет и четири, тя се е въплътила в образа на строга болнична сестра и ролята й отива. Полуусмихнато, полусмръщено докосва с буза лицето му.
— Блудният син се завръща!