Умът на Декстър не е чак толкова размътен, та да не разпознае укора, но той пренебрегва забележката и поглежда към подноса. Купичка сивокафеникава пшенична каша, разтворена в мляко, с неизползвана лъжичка до нея.
— Как е тя? — пита с надежда да му отвърне: „Много по-добре“.
— Върви и разбери сам — отговаря Кейси, той се шмугва покрай нея и се чуди: „Защо никой не ми казва как е?“.
Наблюдава я от вратата. Седи в старомоден стол с високи облегалки, обърнат към полята и горите. Оксфорд — сиво мъгляво петно в далечината. От този ъгъл широкополата шапка и слънчевите очила крият лицето й — напоследък очите я болят от светлината — но по отслабналите ръце и начина, по който дланта й виси отпуснато върху подплатената облегалка, заключава, че се е променила много, откакто я видя за последно преди три седмици. Доплаква му се. Приисква му се да се сгуши като дете и да усети прегръдката и, приисква му се също да побегне тутакси оттук, но и двете му желания са неизпълними и той слиза по стълбите с пресилено жизнерадостни подскоци — изпечен водещ на шоупрограма.
— Здравееей!
Тя се усмихва, сякаш и усмивките вече изискват усилие. Той се привежда под периферията на шапката да я целуне. Кожата на бузата й му се струва смущаващо хладна, изопната и лъскава. Под шапката е вързан шал за коса да прикрие оплешивяването, но той се опитва да не се взира твърде отблизо в лицето й и придърпва набързо ръждясал градински стол. Шумно го приближава до нейния. Сега и двамата са обърнати към пейзажа, но той усеща погледа й.
— Потиш се — казва тя.
— Горещо е. — Тя не изглежда убедена.
Не се представя добре. Съсредоточи се. Не забравяй с кого разговаряш.
— Подгизнал си.
— Заради ризата. От изкуствена материя е.
Тя се протяга и докосна плата с опакото на дланта си. Сбърчва отвратено нос.
— Откъде е?
— „Прада“.
— Скъпо.
— Само най-доброто. — За да смени темата, той вдига пакета от стената на алпинеума. — Подарък за теб.
— Колко мило!
— Не е от мен. От Ема е.
— Личи си. По опаковката. — Тя развързва внимателно панделката. — Твоите са в залепени с тиксо торбички за отпадъци.
— Не е вярно… — усмихва се ведро той.
— … Ако изобщо ги има.
Трудно му е да задържи усмивката, но слава Богу, очите й са приковани в пакета, докато разопакова старателно хартията, разкривайки купчина книги с меки корици: Едит Уортън, Реймънд Чандлър, Ф. Скот Фицджералд.
— Колко мило от нейна страна. Ще й благодариш ли от мое име? Прекрасната Ема Морли. — Тя поглежда към корицата на Фицджералд. — „Красиви и прокълнати“. Това сме ти и аз.
— Кой, кой е обаче? — казва той, без да се замисли, но тя, слава Богу, явно не го чува, зачетена в картичката — черно-бял колаж от плакати от 82-ра: „Тачър вън!“. Засмива се.
— Толкова мило момиче. Толкова остроумно. — Взема романа и измерва дебелината му с палец и показалец. — Прекален оптимист може би. За в бъдеще я посъветвай да се насочи към разказите.
Декстър се усмихва и изсумтява покорно, но всъщност мрази черния хумор. Целта на този хумор е да покаже смелост, да повдигне духовете, но той го намира глупав и отегчителен. Би предпочел неизразимото да си остане неизразено.
— Как е Ема?
— Много добре, мисля. Вече е квалифициран учител. Утре ще се явява на интервю за работа.
— Ето това се казва професия. — Тя се обръща към него. — Не смяташе ли и ти да ставаш учител? Какво промени плановете ти?
Той забелязва сарказма.
— Не ми допадна.
— Не — отвръща пестеливо тя.
Възцарява се тишина и той пак усеща, че губи контрол над деня. Подведен от телевизията и филмите, Декстър смяташе за единствено предимство на болестите способността им да сближават хората, да пораждат естествено разбирателство помежду им. Но те открай време се чувстваха близки, открай време бяха откровени един с друг и неподправеното им разбирателство сега се бе превърнало в горчивина, омерзение и споделен гняв от случилото се. Вместо мили и успокоителни, срещите им се изродиха в препирни и обвинения. Преди осем часа споделяше с непознати най-дълбоките си тайни, а сега бе неспособен да разговаря с майка си. Нещо не е наред.
— Е, миналата седмица гледах шоуто ти — обажда се тя.
— Нима?
Тя мълчи и той се принуждава да попита:
— Как ти се стори?
— Смятам, че си много добър. Много естествен. Изглеждаш много добре пред камера. Както съм казвала и преди, самото предаване не ме впечатлява.