— Е, то не е предназначено за хора като теб.
Тя настръхва и вдига надменно глава.
— Какво искаш да кажеш?
Поруменял, той продължава:
— Искам да кажа, че е глуповато вечерно шоу, това е. За зрители, прибрали се от нощните заведения…
— Тоест — не съм била достатъчно пияна да му се насладя?
— Не…
— Не съм монахиня, вулгарното не ме отвращава, просто не разбирам защо е необходимо да унижаваш някого през цялото време.
— Не унижаваме никого, забавляваме се…
— Организирате състезания за най-грозната приятелка в Англия. Не смяташ ли, че е унизително?
— Не, не точно…
— Насърчавате мъжете да ви изпращат снимки на грозните си приятелки…
— Забавно е… смисълът е, че момчетата ги обичат, въпреки че… не отговарят на всеобщите критерии, това е Целта. Забавно е.
— Непрекъснато повтаряш „забавно“, „забавно“… Мен ли се опитваш да убедиш или себе си?
— Да не говорим за това, моля те.
— А смяташ ли, че те се забавляват, момичетата, „грозните патета“?
— Мамо, аз просто представям музикалните групи. Разпитвам поп звездите за вълнуващите им нови записи, това ми е работата. Средство и цел.
— Но каква цел, Декстър? Винаги сме те възпитавали да вярваш, че можеш да постигнеш всичко, което пожелаеш. Просто не мислех, че ще пожелаеш това.
— Какво искаш да правя?
— Не знам. Нещо добро.
Тя рязко поставя лявата си длан върху гърдите и се обляга назад.
След миг той проговаря:
— Това е добро. По свой начин. — Тя изсумтява. — Глупава програма, само развлекателна, и разбира се, и на мен не ми допада изцяло, но е опит, ще ме отведе по-нататък. Всъщност мисля, че ми се удава. И ми доставя удоволствие.
Тя изчаква малко и казва:
— Е, тогава не трябва да се отказваш, предполагам. Работата трябва да доставя удоволствие. Знам, че с времето ще се заемеш с друго, но… — Тя го улавя за ръката, без да си довърши мисълта. После се засмива задъхано. — Все пак не разбирам защо говориш, сякаш си отрасъл в бедняшки квартал.
— Защото съм гласът на народа — отвръща той и тя се усмихва, едва забележима усмивка, но достатъчна.
— Не бива да спорим — отбелязва.
— Не спорим, обсъждаме — отговаря той, макар да му е ясно, че спорят.
Ръката й се вдига към главата.
— Взимам морфин. Понякога не знам какво говоря.
— Нищо нередно не си казала. Аз самият съм малко отегчен от себе си.
Слънцето отскача от плочките и той усеща как кожата на лицето и на ръцете му гори, пращи като на вампир. Залива го нова вълна пот. Повдига му се. „Запази спокойствие — окуражава се. — Не е от химикалите“.
— Безсънна нощ?
— Почти.
— Живееш с размах, а?
— Донякъде. — Той потърква слепоочия да подскаже главоболие и неволно казва: — Намира ли ти се малко излишен морфин?
Тя дори не си прави труда да го погледне. Времето тече. Напоследък забелязва, че се видиотява. Решимостта му да не губи разсъдък, да стъпва здраво по земята, се стопява и той констатира — съвсем обективно — че става все по-неразумен и егоистичен, а глупавите забележки зачестяват. Старае се да го надмогне, но усеща, че е неподвластен да промени положението — като наследствено оплешивяване. Защо не се предаде и просто да си бъде идиот? Да сложи край на терзанията. Времето тече и той забелязва как тревата и плевелите са си пробили път по тенис корта. Мястото вече се руши.
Най-сетне тя проговаря:
— Предупреждавам те, че баща ти готви обяд. Яхния от консерва. Бъди нащрек. Поне Кейси ще се върне за вечерята. Ще пренощуваш, нали?
Мисли си, че може да остане. Открива се възможност да поправи грешките.
— Всъщност не — отговаря.
Тя полуизвръща глава.
— Имам билети за „Джурасик Парк“. Премиера. Ще дойде и лейди Даяна! Не с мен, бързам да уточня. — И докато говори, гласът, който чува, е глас на презрян човек. — Не мога да пропусна, от работата ме задължават, отдавна е насрочено. — Очите на майка му се присвиват почти незабележимо и за да я умилостиви, той добавя припряно: — Ще водя Ема. Бих пропуснал, но тя очаква с нетърпение прожекцията.
— О. Добре.
И пак тишина.
— Животът, който водиш… — казва равно тя.
Тишина.
— Декстър, извини ме, но явно се изтощих. Ще трябва да се кача горе и да подремна.