— Добре.
— Трябва ми помощ.
Той се озърта трескаво за сестра си или за баща си, сякаш притежават квалификация, чужда нему, но тях ги няма. Ръцете на майка му стискат облегалката на стола, напряга се безрезултатно и той осъзнава, че трябва да го направи. Леко, неубедително я улавя под ръка и й помага да стане.
— Искаш ли да…?
— Не. Вътре се справям сама. Затрудняват ме само стълбите.
Прекосяват вътрешния двор; ръката му досяга предпазливо тъканта на синята лятна рокля, която виси от раменете й като болничен халат. Бавните й стъпки го влудяват като лична обида.
— Как е Кейси? — пита, за да запълни времето.
— О, добре. Харесва й да ме командва, но е много грижовна. Изяж това, изпий онова, поспи. Строга, но справедлива, такава е сестра ти. Отмъщава си, задето не й купи онова пони.
„Щом Кейси я бива толкова — чуди се той, — къде се е дянала точно когато имат нужда от нея?“ Вече са в къщата, пред стълбището. За пръв път забелязва колко много са стъпалата.
— Как…?
— Най-добре просто ме вдигни. Не съм тежка напоследък.
„Не умея. Негоден съм за това. Мислех си, че ще бъда, но не съм. Липсва ми нещо и не мога да го правя“.
— Боли ли те някъде? Искам да кажа… трябва ли да внимавам за…?
— Не се безпокой.
Тя сваля шапката и наглася шала. Той я стисва по-здраво под лопатките, пръстите му лягат в ямките между ребрата, после сгъва коляно, усеща сгъвките на краката й над лакътя си — гладки и хладни — и когато решава, че е готова, я вдига нагоре и тялото й се отпуска в ръцете му. Тя въздъхва силно и диханието й — сладко и горещо — погалва лицето му. Или е по-тежка, отколкото предполага, или той е по-слаб, отколкото си мисли — блъсва рамото й в парапета, наглася се наново, обръща се настрани и започва да се изкачва. Главата й е отпусната върху рамото му, шалът се плъзва по страните й. Наподобяват пародия на сватбена церемония.
— Младоженецът пренася невястата през прага — и няколко забавни реплики пробягват през ума му, но никоя не улеснява положението. Стигат площадката и тя проговаря първа:
— Моят герой.
Поглежда го и двамата се усмихват.
Той отвари с ритник вратата на тъмната стая и я оставя върху леглото.
— Да ти донеса ли нещо?
— Не. Всичко е наред.
— Трябва ли да пиеш някакво лекарство?
— Не. Не.
— Сухо мартини с маслинка?
— О, да, моля.
— Искаш ли да те завия?
— Само с чаршаф.
— Да спусна завесите?
— Да, но не затваряй прозореца.
— Доскоро тогава.
— Довиждане, скъпи.
— Довиждане.
Той й се усмихва бегло, но тя вече се е извърнала на една страна и той излиза от стаята и притваря вратата. Някой ден, много скоро, навярно преди да измине година, ще излезе от стаята и никога повече няма да я види. Тази мисъл е толкова непонятна, че той я прогонва яростно, съсредоточавайки се върху себе си — върху махмурлука си, умората, която изпитва, бучащата в слепоочията му болка, докато слиза по стъпалата.
Просторната разхвърляна кухня е празна. Отваря хладилника, който също е полупразен. Увяхнал керевиз, пилешки скелет, отворени консерви и евтина шунка — всичко подсказва, че баща му е поел домакинските задължения. На вратата на хладилника открива отворена бутилка бяло вино.
Изважда я и отпива — пет глътки от сладката течност, пред, да чуе бащините стъпки в антрето. Оставя бутилката и избърсва уста с опакото на дланта си. Баща му влиза, понесъл две найлонови торби от местния супермаркет.
— Къде е майка ти?
— Измори се. Пренесох я горе да подремне.
Декстър иска да му покаже, че е смел и зрял, но баща му не изглежда впечатлен.
— Разбирам. Поговорихте ли си?
— Малко. За това-онова. — Гласът му звучи странно в собствената му глава — гръмко, провлечено и пресекливо. Пиянски глас. Пита се дали баща му разбира. — Ще поговорим пак, когато се събуди. — Отваря отново вратата на хладилника и се преструва, че за пръв път вижда виното. — Може ли? — Взема бутилката, изпразва останалото в чаша и се шмугва край баща си. — Ще отида за малко в стаята си.
— Защо? — намръщва се баща му.
— Да потърся нещо. Стари книги.
— Не искаш ли да обядваш? Нещо за ядене с виното?
Декстър поглежда към найлоновия плик в краката на баща си, издут под тежестта на консервените кутии.
— По-късно може би — казва, вече излязъл от стаята.