На площадката забелязва, че вратата на родителите му е зейнала широко и отново пристъпва тихо вътре. Летният бриз полюшва завесите и слънчевите лъчи падат и се отдръпват от спящата под стария чаршаф фигура, изпод който се подават мръсните й стъпала с извити навътре пръсти. Вместо уханието, което помни от детството — на скъпи лосиони и екзотични пудри — надушва зеленчукова смрад, което предпочита да забрави. Болничната миризма е превзела родния му дом. Затваря вратата и се препъва към банята.
Проверява аптечката — огромните таблетки на баща му издават нощни страхове; има и шишенце от стария валиум на майка му от 1989-а, отдавна заменен с по-силни лекарства. Той изважда по две таблетки от двете шишенца и ги пъха в джоба си: после си взима още един валиум, който преглъща с вода от чешмата — да уталожи напрежението.
Стаята му сега е превърната в склад и той си проправя път край старо канапе, шкаф и кашони. По стените висят няколко оръфани семейни снимки и неговият черно-бял колаж от мидени черупки и листа — килнат на една страна и избледнял. Като дете, изпратено в стаята си, тон ляга в двойното легло, скръстил ръце под главата. Винаги си беше представял как, да речем, на четирийсет и пет-петдесет ще разполага с нещо като емоционален и умствен арсенал, улесняващ го да преодолее загубата на родителите. Ако притежаваше такъв арсенал, всичко щеше да е наред. Щеше да се държи благородно и всеотдайно, мъдро и философски. Може би дори вече щеше да има свои деца, да е съзрял от бащинството, да е проумял живота като кръговрат.
Но той не е на четирийсет и пет, а на двайсет и осем. Майка му е на четирийсет и девет. Станала е ужасна грешка, събитията се развиват твърде скоротечно и как да надмогне това, как да приеме, че необикновената му майка чезне така? Не е справедливо на фона на всичко, с което трябва да жонглира. Той е зает млад човек на ръба на успешна кариера. Откровено казано, има много по-приятни неща. Усеща нов подтик да заплаче, но не е плакал от петнайсет години. Отдава желанието на химикалите и решава да подремне. Остави чашата върху куфара до леглото и се обръща на една страна. Да се представяш като достойно човешко същество изисква упорство и сили. Малко почивка и после ще й се извини и ще й покаже колко много я обича.
Събужда се стреснато и си поглежда часовника. После сверява отново — шест и половина следобед. Спал е шест часа, напълно невъзможно, но дръпва завесите и вижда как слънцето се спуска към хоризонта. Главата още го боли, очите му са като залепени с дъвка, в устата си усеща метален вкус и се чувства прежаднял и прегладнял повече от всякога. Чашата с вино излъчва топлина в ръката му. Отпива половината и сбърчва отвратено лице — тумбеста синя муха е паднала в течността и жужи пред устните му. Декстър изпуска чашата и разлива виното по ризата си и по леглото. Оправя се замаяно.
Наплисква си лицето в банята. Потта по ризата се е вмирисала на вкиснато — издайническа алкохолна воня. Леко замаяно той я намазва обилно с рол-он дезодоранта на баща си. Отдолу дочува тропане на тигани и тенджери и бръщолевене на радио — семейна шумотевица. Бъди ведър, излъчвай свежест, доволство и любезност и си тръгвай.
Но щом минава край стаята на майка си, я вижда в профил, седнала на ръба на леглото, вперила очи в полята, сякаш го очаква. Обръща бавно глава, но той се закопава на прага като дете.
— Проспа целия ден — казва тихо тя.
— Успах се.
— Разбирам. По-добре ли се чувстваш?
— Не.
— О, добре… Баща ти, боя се, е малко сърдит.
— Нищо ново значи. — Тя се усмихна снизходително и окуражен, той добавя: — В момента май всички са ми ядосани.
— Горкичкият Декстър — казва тя и той се чуди дали долавя сарказъм. — Ела и седни тук. — Тя се усмихва и отпуска ръка на леглото. — До мен. — Той влиза покорно в стаята и сяда. Бедрата им се докосват. Тя обляга глава на рамото му.
— Не сме на себе си, нали? Аз определено не съм на себе си. Никак. Ти също. Не мога да те позная. Не те помня такъв.
— В какъв смисъл?
— Искам да кажа… да говоря ли откровено?
— Налага ли се?
— Мисля, че да. Полага ми се по право.
— Казвай тогава.
— Мисля… — Тя вдига глава от рамото му. — Мисля, че дълбоко в себе си имаш сили да си добър човек. Дори изключителен. Винаги съм го вярвала. Майките са длъжни да вярват, нали? Но не смятам, че си го постигнал. Не още. Трябва ти време. Това е.
— Разбирам.
— Не бива да се обиждаш, но понякога… — Тя го улавя за ръката и гали опакото на дланта му с палец. — Понякога се тревожа, че вече не си добър.