Каза си, че номерът е да си смел и доблестен и да вложиш свой почерк. Не да променяш целия свят. Само светът около теб. Разполагаш с отличните си оценки, с мечтите си и с новата електрическа машина „Смит Корона“. И просто запряташ ръкави. Но какво точно вършиш? Променяш живота чрез изкуството може би. Пишеш красиво. Цениш приятелите си, оставаш верен на принципите си, живееш страстно, пълнокръвно и добре. Преживяваш нови неща. Обичаш и те обичат, ако е възможно. Храниш се умерено. Такива неща…
Не беше кой знае каква пътеводна философия, не вървеше и да я споделяш, особено пред този мъж, но тя вярваше в нея. И засега първите няколко часа зрял живот бяха поносими. Навярно на сутринта, след чая и аспирина, ще събере смелост дори да го покани пак в леглото. И двамата ще са трезви тогава, което няма да ги улесни, но пък току-виж й харесало. В малкото случаи, когато се бе озовавала в леглото с момче, или се разплакваше, или се разсмиваше истерично. Нямаше да е лошо да пробва нещо по средата. Почуди се дали има презервативи в кутията от горчица. Нямаше причина да са изчезнали — последния път си бяха там — февруари 1987 година, Винс, инженер-химик с космат гръб, който си издуха носа в калъфката на възглавницата й. Щастливи дни, щастливи дни…
Навън просветляваше. Декстър виждаше как розовият изгрев се процежда през тежките зимни завеси, наследени от предишни наематели. Внимателно, за да не я събуди, той протегна ръка, пусна фаса на цигарата в чашата с вино и се взря в тавана. Шансът да заспи сега беше нищожен. Реши да разглежда шарките на сивия килим, докато тя задиша дълбоко, и да се измъкне, без да се сбогува.
Тръгнеше ли си сега, означаваше, естествено, че повече няма да я види. Запита се дали ще й стане неприятно и предположи, че ще му се обиди — общоприетият случай. А на него? Щеше ли да му бъде неприятно? Четири години се беше справял прекрасно и без нея. До снощи мислеше, че се казва Анна, и все пак на партито не успя да отлепи поглед от нея. Защо не беше я забелязал досега? Разгледа унесеното й в сън лице.
Беше хубава, но изглежда се дразнеше от това. Червената й коса беше сякаш нарочно лошо подстригана — или собственоръчно пред огледалото, или от Тили еди-коя си, шумното едро момиче, с което делеше апартамента. Кожата й беше бледа и леко подпухнала — резултат от дълги часове в библиотеката или от много халби бира в кръчмата, а очилата й придаваха старомомински и бухалски вид. Брадичката й беше мека и малко закръглена. По бебешки пухкава? Или „закръглена“ и „по бебешки пухкава“ не бяха позволени определения? Както не биваше да споменава гласно, че има великолепни гърди — дори да е вярно — защото ще се обиди.
Както и да е, обратно към лицето й. На върха на малкото й вирнато носле блестеше тънък слой пот, а челото й бе осеяно с миниатюрни червени точици, но ако не ги броим, лицето й — е, кой би отрекъл — лицето беше истинско чудо. Очите й бяха затворени и той откри, че не си спомня точния им цвят, а само че са големи, искрящи и шеговити като двете бръчици в ъглите на сочните й устни — дълбоки полумесеци, очертаващи се още по-ясно, когато се засмее. А то явно се случваше често. Гладки розови скули с лунички — възглавнички плът, излъчващи топлина. Никакво червило, но меки устни с цвят на боровинки, които не разтваряше, когато се усмихва, сякаш не иска да показва зъбите си — малко възголеми на фона на устата. Единият преден беше леко нащърбен и оставяше впечатление, че прикрива нещо — смях, остроумна забележка или фантастична тайна историйка.
Тръгнеше ли си сега, навярно никога вече нямаше да види това лице, освен може би на някой ужасен юбилей на випуска след десет години. Тя ще бъде напълняла и разочарована и ще му трие сол на главата, че е изчезнал, без да се сбогува. По-добре да се измъкне тихомълком и никакви юбилейни срещи. Върви напред, мисли за бъдещето. Очакват те стотици лица.
Но точно когато взе решението, устата й се разтегна в широка усмивка и тя проговори, без да отваря очи:
— Е, как ти се струва, Декс?
— Кое, Ем?
— Ти и аз. Любов ли е според теб?
Тя се засмя тихо с плътно затворени устни.
— Просто заспивай.
— Престани да ми зяпаш носа тогава. — Тя отвори очи, синьо-зелени, искрящи и проницателни. — Кой ден е утре?