Помълчават малко. Накрая той се обажда:
— Не знам какво да кажа.
— Няма нужда да казваш нещо.
— Сърдиш ли ми се?
— Малко. Но напоследък се сърдя на всички. На всички, които не са болни.
— Съжалявам, мамо. Много, много съжалявам.
Тя притиска ръката му с палец.
— Знам…
— Ще остана. Да пренощувам.
— Не, не тази вечер. Зает си. Ела пак и ще започнем на чисто.
Той става, улавя я леко за раменете, докосва лицето й с буза — усеща дъха й в ухото си — топъл, сладък дъх — и тръгва към вратата.
— Благодари на Ема от мое име — казва тя. — За книгите.
— Непременно.
— Изпрати й поздрави. Когато я видиш довечера.
— Довечера?
— Да. Нали каза, че ще излизате?
Той си спомня лъжата.
— Да, да. И съжалявам, че днес… днес не се държах добре.
— Да. Винаги има следващ път, предполагам — усмихва се тя.
Декстър слиза тичешком по стълбите, разчитайки инерцията да го отнесе надалеч, но баща му е в антрето. Чете местния вестник или се преструва, че чете. За пореден път остава с усещането, че го чакат — дежурен стражар, стиснал белезниците.
— Успах се — казва Декстър към гърба на баща си.
Той разгръща вестника на следващата страница.
— Да, знам.
— Защо не ме събуди, татко?
— Нямаше смисъл. Освен това не мисля, че е редно. — Обръща друга страница. — Не си на четиринайсет, Декстър.
— Но сега трябва да тръгвам!
— Е, щом трябва…
Изречението замира недовършено. Вижда Кейси в дневната; тя също се преструва, че чете, с укоризнено поруменяло фарисейско изражение. „Изчезвай веднага, незабавно, защото надвисва апокалипсис“. Той протяга ръка за ключовете си върху масичката в антрето, но не ги намира.
— Ключовете за колата?
— Скрих ги — казва баща му, без да отлепя очи от вестника.
Декстър се засмива.
— Не можеш да ми криеш ключовете!
— Е, очевидно мога. Искаш ли да ги потърсиш?
— И защо? — негодува Декстър.
Баща му вдига поглед от вестника и сякаш души въздуха.
— Защото си пиян.
Кейси става от дивана в дневната, отива до вратата и я захлопва.
Декстър се засмива неубедително.
— Не, не съм!
Баща му надниква над рамото му.
— Декстър, разбирам кога някой е пиян. Особено ти. От дванайсет години те виждам пиян, забрави ли?
— Но аз не съм пиян, само махмурлия, това е.
— Както и да е. Няма да шофираш.
Декстър отново се засмива присмехулно и прибелва възмутено очи, но от гърлото му не излиза нищо, освен немощно, пискливо:
— Татко, на двайсет и осем съм!
Баща му отговаря със заучена реплика:
— Без малко да ме заблудиш. — Бръква в джоба, изважда своите ключове, подхвърля ги във въздуха и ги улавя с престорена приветливост. — Хайде. Ще те закарам до гарата.
Декстър не се сбогува със сестра си.
„Понякога се тревожа, че не си много добър“. Баща му кара в мълчание, а Декстър пламти от срам в големия стар „Ягуар“. Когато тишината става непоносима, баща му проговаря тихо и сериозно, вперил очи в шосето:
— В събота ела и см вземи колата. Трезвен.
— И сега съм трезвен — отвръща Декстър, а гласът му пак прозвучава като капризен хленч. — За бога! — добавя напълно безсмислено.
— Няма да споря с теб, Декстър.
Той се смъква обидено в седалката, опрял чело и нос в стъклото, пред което се изнизват елегантните имения край пътя. Баща му винаги се е ужасявал от конфликтите и сега очевидно се гърчи в агония, пуска радиото да запълни тишината и те слушат класическа музика — банален и бомбастичен марш. Наближават гарата. Колата спира на паркинга, празен в почивния ден. Декстър отваря вратата и стъпва на чакъла, но баща му не понечва да се сбогува, просто седи и чака с включен двигател — безучастен като шофьор, заковал поглед в таблото, с пръсти, потупващи в такт с налудничавия марш.
Декстър разбира, че трябва да се примири с наказанието и да си тръгне, но гордостта не му позволява.
— Преди да си замина, искам да ти кажа, че реагираш твърде преувеличено…
Внезапно по лицето на баща му се изписва гняв; с оголени, плътно стиснати зъби и пресеклив глас той отвръща:
— Не смей да поставяш под съмнение моята преценка. И тази на майка си. Вече си мъж, не си дете.