И въпреки това — влечението към свръхнасилие и солени храни, горчицата по брадичката му — Ема прекара по-приятно, отколкото очакваше. По пътя към бара той митна от външната страна на тротоара, да не би да я блъсне заблуден автобус — тя за пръв път виждаше на живо този странно старомоден жест — докато обсъждаха специалните ефекти, обезглавяванията и изкормванията. След известен размисъл Йън обяви „Зли и мъртви: Средновековие“ за най-добрия от трилогията. Трилогиите и касовите хитове, комедиите и ужасите заемаха централно място в културния живот на Йън и в бара те проведоха интересен дебат дали комиксите се отличават с дълбочината и посланието на, да речем, „Нежна е нощта“. Покровителствен и грижовен, той беше като по-голям брат, от когото научава много любопитни неща, с тази дребна разлика, че иска да спи с нея. Толкова напрегнато, толкова многозначително я гледаше, че тя непрекъснато опипваше лицето си, да не би нещо да е полепнало по него.
Сега, в ресторанта, също й се усмихна широко и скочи тъй въодушевено, че удари масата с хълбок и разсипа водата върху маслините.
— Да донеса ли кърпа? — попита тя.
— Не, няма проблем, ще го попия със сакото си.
— Не! Недей! Вземи моята салфетка.
— Е, прецаках маслините. Не буквално, бързам да добавя.
— О. Няма нищо.
— Шегичка! — изкрещя той, сякаш викаше: „Пожар!“.
Не се беше чувствал толкова нервен от последната катастрофална вечер с трупата импровизатори. Скастри се наум да се успокои и продължи да потупва покривката за маса. Вдигна поглед и видя как Ема съблича лятното си сако, изопнала рамене и гърди, както правят обикновено жените, без да съзнават какви терзания причиняват. Ето го — втория за тази вечер изблик на желание и любов към Ема Морли.
— Изглеждаш прекрасно — изстреля той, неспособен да се овладее.
— Благодаря! Ти също — отвърна механично тя.
Облечен беше в комедийния си костюм — омачкано ленено сако над черна тениска. В чест на Ема нямаше имена на групи или иронични надписи — тоест стопроцентов шик.
— Харесвам го — посочи тя сакото. — Добре ти стои.
Йън потърка ревера с палец и показалец с изражение:
„Нима? Тази дрипа?“.
— Да взема ли сакото ви? — попита сервитьорът, любезен и представителен.
— Да, благодаря.
Ема го подаде и Йън се сепна, че после ще се наложи да му даде бакшиш. Няма значение. Тя заслужава.
— Нещо за пиене? — попита сервитьорът.
— Бих желала водка с тоник.
— Двойна? — подтикна я сервитьорът към разточителство.
Тя погледна към Йън и забеляза искрицата паника, блеснала върху лицето му.
— Неразумно ли е?
— Не, не.
— Добре. Двойна!
— Вие, сър?
— Аз ще изчакам виното, благодаря.
— Минерална вода?
— Чешмяна! — изкрещя той, после по-спокойно: — Чешмяна, ако обичате, освен ако…
— Както желаеш — обажда се Ема окуражително. — Сервитьорът се отдалечава. — И между другото, тази вечер си делим сметката. Никакви възражения. 1993-та е.
Йън се влюбва още повече в нея. Но решава да поспори в името на доброто впечатление.
— Но ти си студентка, Ем!
— Вече не. Вече съм квалифициран учител. Днес беше първото ми интервю за работа.
— Как мина?
— Много, много добре.
— Поздравления, Ем, чудесно!
Той се хвърли напред през масата да я целуне по бузата, не, по двете бузи, не, почакай, само по едната, не, май все пак по двете.
Подготвил бе предварително иронични забележки за менюто и докато Ема се опитваше да се съсредоточи, пусна в ход няколко хитроумни каламбура — торта „Гараш“ за грош и прочее. Дали стейкът „алангле“ е наистина английски, след като се произнася а ла френски? И от къде на къде добрата стара говежда пържола се е превърнала в „рагу“ в наши дни? Какво, дивеше се той, наричат „алфа-бети спагети“? Мокри набъбнали буквички в червен сос? Или?
С всяка следваща фраза надеждите на Ема за вечерта избледняваха. „Опитва се да ме вкара в леглото с изтъркани смешки — мислеше си тя, — а всъщност ще ме отведе с метрото до вкъщи“. В киното поничките и насилието поне му отвличаха вниманието, но тук, лице в лице, оставаше само манията по заучени реплики. Често й се случваше. Всички момчета в курса по педагогика си падаха по американски хумор, особено след няколко халби бира, и макар да я влудяваха, разбираше, че донякъде ги насърчава — широко ухилени, момичетата ги наблюдаваха как показват номера с кибритени клечки, фокуси от детските програми и скечове от 70-те. Натрапчива кабаретна болест, срещу която нямаше лек.