— Аз имам.
— Не знаех, че носиш контактни лещи.
— Е, открихме още една прилика. — Той се усмихна и тя му се усмихна. — Ако извадиш късмет, нищо чудно да открия и резервни тапи за уши.
— Йън Уайтхед. Ах, ти, хитрецо!
… вдигни, вдигни, вдигни. Почти полунощ е. Удари ли дванайсет, ще се превърна в… какво?… Не знам, в идиот сигурно. Та както и да е… ако чуеш това…
— Ало? Ало?
— Там си!
— Здрасти, Декстър.
— Не те събудих, нали?
— Тъкмо се прибирам. Добре ли си, Декстър?
— О, напълно.
— Защото звучиш доста смахнато.
— О, организирал съм парти. За себе си. Малко частно парти.
— Намали музиката, моля те.
— Всъщност се питах… чакай да намаля музиката… дали не би желала да се отбиеш. Има шампанско, има музика, нищо чудно да се намерят и наркотици. Ало? Ало? Там ли си?
— Нали решихме, че това не е добра идея?
— Нима? Защото аз смятам, че е прекрасна идея.
— Не може да ми се обаждаш изневиделица и да очакваш да…?
— О, хайде, Наоми, моля те. Искам ля те видя.
— Не!
— За половин час ще си тук.
— Не. Вали като из ведро.
— Нямам предвид пеш. Вземи такси, аз плащам.
— Казах не!
— Наистина трябва да се видя с някого, Наоми.
— Обади се на Ема!
— Няма я. И не се нуждая от такава компания. Знаеш какво искам да кажа. Всъщност не докосна ли човешко същество тази нощ, може наистина да умра.
— …
— Знам, че си там. Чувам как дишаш.
— Добре.
— Добре?
— Ще дойда след половин час. Спри да пиеш. Чакай ме.
— Наоми? Наоми? Разбираш ли?
— Какво?
— Разбираш ли, че ми спасяваш живота?
Осма глава
Шоубизнес
Петък, 15 юли 1994
Лейтънстоун и Кучешкият остров
Ема Морли се храни здравословно и пие умерено. Спи по осем часа, събужда се бързо и без будилник малко преди шест и половина, изпива голяма чаша вода — първите 250 милилитра от дневната доза от литър и половина, която си налива от гарафата, поставена в слънчевия сноп до двойното й легло.
Радиочасовникът се включва и тя се излежава, заслушана в новините. Лейбъристкият лидер Джон Смит е починал; излъчват репортаж за заупокойната служба в Уестминстърското абатство и цитират съболезнования от съмишленици и опоненти: „най-великия премиер, който не успяхме да излъчим“, както и деликатни хипотези кой ще го замести. За пореден път Ема си напомня да обмисли възможността да постъпи в Лейбъристката партия, след като членството й в Организацията за глобално разоръжаване отдавна е прекратено.
Последвалите безкрайни новини от Световното първенство по футбол я принуждават да отметне летните завивки, да скочи от леглото, да си сложи старите очила с дебели рамки и да се промуши в тясното пространство между леглото и стената. Запътва се към миниатюрната баня и отваря вратата.
— Минутка!
Захлопва вратата, но недостатъчно бързо, та да си спести гледката на превития одве над тоалетната чиния Йън Уайтхед.
— Защо не заключваш, Йън? — крещи през вратата.
— Съжалявам!
Ема се обръща, връща се в леглото и намусено изслушва прогнозата за времето и в далечината — бученето на тоалетното казанче, звучно издухване на нос, после още веднъж тоалетното казанче. Най-сетне Йън застава на прага със зачервено мъченическо лице. Без бельо и в черна тениска, която се спуска малко над хълбоците му. Няма човек на планетата, който би се въздържал да не зяпа, но все пак Ема полага усилие да не отлепя очи от лицето му, издишвайки бавно въздуха през устата си.
— Ох. Беше неповторимо преживяване.
— Не ти ли олекна?
Тя си сваля очилата — за да не се поддава на изкушението.
— Никак — издува устни той и си разтърква стомаха. — Сега ме заболя коремчето.
Говори тихо, почти стене и макар Ема да смята, че Йън е страхотен, нещо в думата „коремче“ я подтиква да си представи как му захлопва вратата в лицето.
— Казах ти, че този бекон е развален, но не ме послуша.
— Не е от него…
— О, не, беконът не се разваля. Трае вечно.
— Мисля, че съм пипнал вирус…
— Е, нищо чудно. Всички в училище се присвиват, може аз да съм ти го донесла.
Той не възразява.
— Цяла нощ не съм мигнал. Не съм на себе си.