— Знам, скъпи.
— Диария плюс повд…
— Незаменима комбинация. Като лунна пътека и музика.
— Мразя да се разболявам през лятото.
— Не си виновен — казва Ема и се изправя.
— Сигурно е гастроентерит — казва той, наслаждавайки се на сложната диагноза.
— Така изглежда.
— Чувствам се толкова… — Със стиснати юмруци търси точната дума, обобщаваща сполетялата го несправедливост.
— Като развалина. Не мога да отида на работа в този вид.
— Не ходи тогава.
— Но трябва…
— Тогава върви.
— Не мога. Как бих могъл? Имам чувството, че мозъкът ми се е разводнил — прокарва длан по челото си той. — Превърнал се е в мазна слуз.
— Е, този образ ще ме крепи през деня.
— Съжалявам, но така се чувствам.
Той се придвижва странично към своята страна от леглото и с още един мъченически стон се пъха под завивката.
Тя си вдъхва мислено кураж, преди да стане. Днес е голям ден за Ема Морли, монументален ден и не й е до неговите страдания. Днес е премиерата на спектакъла „Оливър“ с участието на учениците от Кромуелската гимназия и подводните камъни, вещаещи крах, са почти неизброими.
Днес е голям ден и за Декстър Мейхю. Той лежи сред възел от влажни чаршафи и си представя всичко, което може да се обърка. Тази нощ ще го излъчват на живо в националния ефир в собственото му телевизионно шоу. Поле за изява. Поле за изява на дарбите му и внезапно той се усъмнява, че притежава такива.
Предишната вечер си легна рано като пеленаче, сам и трезвен, още по светло, с надеждата тази сутрин да се събуди със свежо лице и остър ум. Но се мята буден седем — или девет? — часа и сега се чувства изтощен, замаян и изтерзан. Телефонът звъни, той се изправя рязко и телефонният секретар включва собствения му глас: „Е! Говори!“, нарежда самонадеяно гласът и той си мисли: „Идиот. Трябва да сменя съобщението“.
Машината изпиуква.
Е, добре. Здрасти, аз съм.
Разпознава гласа на Ема и го обзема обичайното облекчение. Посяга към слушалката, но се сеща, че са се скарали и той е сърдит.
Съжалявам, че се обаждам толкова рано и прочее, но някои хора работят по светло. Исках само да кажа, че не съм забравила колко важна е тази нощ, и ти пожелавам успех. Сериозно. Пожелавам ти го от сърце. Ще се справиш. И не само — ще пожънеш овации. Само се облечи прилично и не говори с онзи странен акцент. Знам, че си ми сърдит, задето няма да дойда, но ще те гледам по телевизията и ще те окуражавам с цяло гърло…
Той вече е станал от леглото, гол, и се взира в телефона. Размисля дали да вдигне.
Не знам кога ще се прибера, знаеш колко непредсказуеми са училищните пиеси. Врял и кипял си в този смахнат бизнес, наречен шоу. Ще се обадя по-късно. Успех, Декс! С много, много обич. И… между другото, непременно смени съобщението на телефонния секретар!
И тя затваря. Размисля дали да не й позвъни, но усеща, че тактически е по-добре да се посърди още малко. Пак се бяха скарали. Тя смята, че не харесва приятеля й, и въпреки пламенните му възражения той наистина никак не го харесва.
Постара се, наистина. Тримата ходиха на кино, в евтини ресторанти и мръсни стари кръчми. Декстър гледаше Ема в очите и се усмихваше одобрително, докато Йън я прегръщаше през рамо — млади влюбени, стиснали халбите. Седнали в тясната й кухня, в миниатюрния й апартамент на Ърлс Корт, играеха „Не се сърди човече“ толкова яростно, все едно си разменят крошета без боксови ръкавици. Дори посети „Лабораторията на смеха“ в Мортлейк и с приятелчетата от „Соникотроникс“ изгледаха представлението на Йън. Ема се усмихваше нервно и го ръгаше с лакът да не пропусне да се засмее.
Но при всичките му старания враждебността е очевидна и взаимна. Йън използва всяка възможност да намекне, че Декстър е позьор, понеже е в центъра на общественото внимание, че е сноб и конте, понеже предпочита такситата пред нощните автобуси, членските клубове пред общодостъпните барове, добрите ресторанти пред заведенията за бързо хранене. И най-лошото е, че Ема приглася на непрекъснатото омаловажаване, не пропуска да припомни провалите му. Нима не съзнават колко е трудно да запазиш здравия си разсъдък и почтеността си сред вихрушката от събития, в които се е превърнал животът му? Посегне ли към сметката след вечеря, предложи ли да плати такси вместо автобус, двамата мърморят и се цупят, сякаш ги обижда. Защо не се радват, че преуспява, защо не приемат признателно щедростта му? Чашата преля през последната мъчителна вечер — „видеопарти“ на разнебитено канапе, „Стар Трек: Гневът на Хана“, питиета в консервени кутийки и къри, стичащо се по панталоните му „Драйс ван Нотен“. Зарече се отсега нататък да вижда Ема само насаме, ако изобщо я вижда.