— Днес, искаш да кажеш.
— Днес. Сияйният нов ден, който ни очаква.
— Петък е. Двайсет и четири часа петък. Денят на свети Суидин всъщност.
— Тоест?
— Традиция. Ако вали днес, ще вали още четирийсет дни или цялото лято, или нещо такова.
Тя се намръщи.
— Не звучи смислено.
— Не е това целта. Говорим за суеверие.
— Къде ще вали? Винаги вали някъде.
— На гроба на светеца. Погребан е край Уинчестърската катедрала.
— Откъде знаеш?
— Там ходех на училище.
— Аха — измърмори тя във възглавницата.
— Ако на свети Суидин завали… нещо си… тра-ла-ла-ла-ли.
— Прекрасна поезия.
— Е, перифразирам.
Тя се засмя отново, после надигна сънливо глава.
— Но, Декс?
— Да, Ем?
— Ако днес не вали?
— Хмм?
— Какво ще правиш?
Кажи й, че си зает.
— Нищо особено — отвърна.
— Да измислим нещо тогава? Ти и аз, искам да кажа?
Почакай да заспи и се измъквай.
— Да. Добре — съгласи се. — Да измислим нещо.
Тя отпусна пак глава върху възглавницата.
— Нов-новеничък ден — прошепна.
— Нов-новеничък ден.
Втора глава
Завръщане към живота
Събота, 15 юли 1989
Улвърхемптън и Рим
Момичешките съблекални
Гимназия „Стоук Парк“, Улвърхемптън
15 юли 1989
Ciao, Bello!
„Как си? И как е Рим? Вечният град — звучи добре — но аз от два дни съм в Улвърхемптън и сякаш е от цяла вечност (все пак ще призная, че «Пица Хът» тук е божествена, просто божествена).
След като се видяхме за последно, реших да приема работата, за която ти споменах — в театралната трупа «Следжхамър Коопърейтив», и вече четири месеца съчиняваме, репетираме и обикаляме с «Жесток товар» — финансиран от Съвета по изкуства спектакъл за търговията с роби, представена чрез текст, фолклорни песни и шокираща пантомима. Прилагам лошо копирана диплянка, за да видиш за какво елитно представление иде реч.
«Жесток товар» е образователен театър, предназначен за 11-13-годишни, и излага провокативната идея, че робството е Много Лошо Нещо. Аз играя Лидия… хмм… е, да… главната героиня — разглезената и суетна дъщеря на злия сър Обадая Коравосърдечни (досещаш ли се по името, че не е особено добродушен човечец?) — и в най-въздействащия момент от постановката осъзнавам, че всичките ми красиви вещи, всичките ми рокли (посочвам роклята си) и бижута (виж по-горе) са купени с кръвта на сродните ми човешки същества (хлипане) и че се чувствам омерзена (взирам се в ръцете си, сякаш ВИЖДАМ КЪРВАВИ ПЕТНА), омерзена до дъното на ДУУУУШАТА си. Много силна сцена, макар и провалена снощи, защото децата започнаха да ме замерят с дъвчащи бонбони.
Сериозно обаче… всъщност не е чак толкова зле, не и в цялостния контекст, и не знам защо го описвам цинично — защитен механизъм сигурно. Децата наистина откликват — онези, които не хвърлят неща. Провеждаме и трогателни семинари в училищата. Смайващо е колко малко знаят хлапетата за културното си наследство, за потеклото си. Хареса ми съчиняването на пиесата, което ме вдъхнови за други сюжети и прочее. Заслужава си, смятам, дори да ти се струва, че си губя времето. Наистина, наистина мисля, че можем да променим нещо, Декстър. Искам да кажа… през 30-те в Германия са представяли стотици радикални постановки и виж до какво се е стигнало. Ще унищожим до крак расовите предразсъдъци в централните графства, дори да се наложи да действаме дете по дете.
В трупата сме четирима. Кваме е Благородният роб и макар да играем господарка и прислужник, всъщност се спогаждаме добре (макар вчера да го помолих да ми вземе пакет чипс от кафенето и той ме изгледа, сякаш го ПОТИСКАМ или нещо такова). Но е мил и работи със сърце, въпреки че непрекъснато плачеше по време на репетициите, което ми се стори малко прекалено. От сантименталните е, ако ме разбираш. В представлението помежду ни се разгаря сексуално напрежение, но за пореден път животът не успява да имитира изкуството.
Следващият е Сид, който изпълнява ролята на злия ми баща Обадая. Знам, че цялото ти детство е преминало в игри на крикет на огромна зелена морава, осеяна с лайкучка, и не си губил ценно време с нещо толкова плебейско като телевизията, но Сид е бил доста известен — играл е ченгето в сериала «Улични схватки» и не крие отвращението си, че е паднал толкова НИСКО. Безапелационно отказва да участва в пантомима, все едно е под нивото му да общува с отсъстващ обект, и всичките му изречения започват с: «Когато бях в телевизията», което е неговият вариант на «Когато бях щастлив». Сид пикае в мивка и ходи с ужасни полиестерни панталони, които не се перат, а СЕ ЗАБЪРСВАТ, и се прехранва с бургери с кълцано говеждо от лавките. С Кваме смятаме, че тайничко си пада расист, но иначе е прекрасен човек, прекрасен, ненадминат човек.