Изпитваше нелогична, необяснима… какво?… Ревност? Не, не ревност, но може би се чувстваше засегнат. Винаги бе очаквал Ема да е на разположение, готова да откликне при повикване като служба за спешна помощ. След катаклизма миналата Коледа, когато почина майка му, той започна да изпитва насъщна необходимост от нея точно в момента, когато тя се отдалечи най-много от него. Навремето му се обаждаше веднага щом я потърси, сега дните се нижат без нито думичка. Обяснява, че е „пътувала с Йън“, но къде? Какво правят двамата? Пазаруват мебели? Гледат „видео“? Или комедийни скечове по кръчмите? Йън дори се бе запознал с родителите на Ема — Джим и Сю. Тя казва, че им допада. Защо Декстър никога не се е срещал с Джим и Сю? Няма ли да го харесат повече?
Най-неприятното е, че Ема някак си се наслаждава на новооткритата независимост от Декстър. Той се чувства така, сякаш му дават урок, сякаш самодоволството й му зашлевява плесница.
— Нима очакваш хората да си организират живота около теб, Декстър? — злорадо отбеляза тя веднъж и сега пак се бяха скарали само защото не поиска да присъства в студиото, когато излъчват шоуто му.
— Какво искаш да направя? Да отменя „Оливър“, понеже ще те дават на живо по телевизията?
— Не можеш ли да дойдеш след това?
— Не! На другия край на града е!
— Ще изпратя кола!
— Трябва да разговарям с децата, с родителите…
— Защо?
— Декстър, вразуми се! Това ми е работата!
И той разбира, че се държи детински, но ще се чувства по-добре, ако Ема е сред публиката. Става по-добър човек, когато е край нея. А нали приятелите са за това — да те подкрепят, да те подтикват да надскачаш себе си? Ема е неговият талисман, медальонът, който му носи късмет, а сега няма да е там. И майка му няма да е там и той се пита не е ли безсмислено всичко.
След дългия душ му олеква донякъде, облича си лек кашмирен пуловер с остро деколте, който се носи без риза, бледи ленени панталони с шнур, които се носят без бельо, нахлузва чифт „Брикънстокс“ и отскача до вестникарската будка да прегледа телевизионните рубрики и да провери дали пресслужбата си е свършила работата. Както подобава, продавачът се усмихва на известния си клиент и Декстър се прибира у дома с цял наръч вестници. Вече е по-добре, обзет от тревога, но и от въодушевление, и докато машината за еспресо загрява, телефонът отново звъни.
Още преди да се включи телефонният секретар, нещо му казва, че е баща му и няма да приеме обаждането. Откакто почина майка му, обажданията станаха все по-чести и по-мъчителни — неловки, заобиколни и с дълги затишия. Баща му — издигналият се от нулата мъж — сега се оказва безпомощен пред най-нищожните задачи. Скръбта го е сразила и при редките посещения у дома Декстър го вижда как се взира колебливо в чайника, сякаш е извънземна технология.
„Е! Говори!“, нарежда идиотският глас.
Здравей, Декстър, баща ти е — използва безизразния си телефонен тон. — Обаждам се да ти пожелая успех в телевизионното шоу довечера. Ще те гледам. Много съм развълнуван. Алисън щеше да се гордее с теб — следва тишина. И двамата осъзнават, че последното сигурно не е вярно.
— Само това исках да кажа. И още… не обръщай внимание на вестниците. Просто се забавлявай. Дочуване. Дочуване…
Да не обръща внимание на какво? Декстър сграбчва слушалката.
Дочуване.
Баща му прекъсва връзката. Нагласил е часовниковия механизъм на експлозивите и оставя слушалката. Декстър се взира в купчината вестници, която сега му се струва заплашителна. Пристяга шнуровете на ленените панталони и разгръща на телевизионните рубрики.
Когато Ема излиза от банята, Йън разговаря по телефона и по кокетния му, угоднически глас тя веднага разбира, че отсреща е майка й. Приятелят й и майка й се впуснаха в подмолна афера още след първата им среща в Лийдс по Коледа: „Прекрасно брюкселско зеле, госпожо Морли!“, „Ах, каква сочна пуйка!“… Взаимното им обожание нажежава атмосферата и на Ема и баща й им остава само да цъкат и да прибелват очи.
Изчаква търпеливо Йън да приключи.
— Довиждане, госпожо Морли. Да, и аз се надявам. Нищо и никаква лятна настинка, ще се справя. Довиждане, госпожо Морли, довиждане.