— Удряй! Удряй! Удряй! Удряй! Удряй!
Четирийсет и пет минути преди да се вдигне завесата, този напев оглася цялото крило с кабинети по английски.
— Удряй! Удряй! Удряй!
Забързана по коридора, Ема вижда как госпожа Грейнджър излита от съблекалните, сякаш бяга от пожар.
— Опитах да ги спра! Не ме слушат!
— Благодаря, госпожо Грейнджър. Ще се оправя.
— Да доведа ли господин Годалминг?
— Сигурна съм, че всичко ще е наред. Вие отидете да порепетирате с оркестъра.
— Знаех си, че е грешка. — Госпожа Грейнджър се отдалечава бързо с длан върху гърдите. — Предупреждавах ви, че нищо няма да излезе.
Ема поема дълбоко дъх, влиза и вижда тълпата — трийсет тийнейджъри с цилиндри, кринолини и изкуствени бради викат и дюдюкат, докато Хитреца, опрял колене в ръцете на Оливър, притиска лицето му в прашния под.
— Какво става тук, хора?
Викторианската тълпа се извръща.
— Махнете я от мен, госпожице — изломотва Оливър в балатума.
— Бият се, госпожице — казва дванайсетгодишният Самир Чаудхри, дегизиран с бакенбарди колкото овнешки котлети.
— Виждам. Благодаря, Самир.
Пробива си път през тълпата да ги разтърве. Соня Ричардс — кльощавото чернокожо момиче в ролята на Хитреца, стиска рошавите руси кичури на Оливър. Ема я улавя за раменете и я поглежда втренчено.
— Пусни го, Соня. Пусни го. Хайде.
Най-сетне Соня разтваря пръсти и отстъпва назад; гневът се оттича и очите й овлажняват от накърнена гордост.
Мартин Досън — сирачето Оливър, изглежда зашеметен. Висок и едър, по-едър дори от господин Мамбъл, но месестото му лице се сгърчва, сякаш всеки момент ще се разплаче.
— Тя започна! — вика той с глас, колебаещ се между бас и сопрано, и избърсва мръсното си лице в опакото на дланта.
— Стига, Мартин…
— Да, затваряй си плювалника, Досън…
— Не се шегувам, Соня! Край!
Сега Ема е в центъра на тълпата, стиснала противниците за лактите като съдия на боксов мач. Разбира, че за да спаси шоуто, трябва да импровизира вдъхновяваща реч, един от многото моменти а ла Хенри V, съставляващи работния й ден.
— Погледнете се! Вижте колко чудесно изглеждате в костюмите! Вижте малкия Самир с огромните му бакенбарди! — Тълпата се засмива и Самир услужливо се почесва по изкуствените косми. — Приятелите и родителите ви са в залата, за да гледат страхотно, истинско представление! Или поне така смятах. — Тя скръства ръце и въздъхва. — Защото сега ми се струва, че трябва да отменим постановката…
Блъфира, разбира се, но ефектът е мигновен — всеобщ възглас на шумен протест.
— Но ние не сме направили нищо, госпожице — възразява Фейджин.
— Кой тогава крещеше: „Удряй! Удряй!“, а, Родни?
— Но тя побесня като горила, госпожице! — изчуруликва Мартин Досън и Соня се пресяга към него.
— О, Оливър, още ли искаш?
Чува се смях и Ема го парира с прастарата „опровергай недоброжелателите“ реч:
— Стига! Вие трябва да сте задружни другари, а не тълпа! Налага се да ви кажа, че в залата има хора, които не смятат, че ще успеете! Съмняват се, че сте способни, смятат, че е твърде сложно за вас. „Та това с Чарлс Дикенс, Ема! — така ми казват. — Те не са достатъчно умни, нито дисциплинирани да работят заедно. Няма да се справят с «Оливър». Дай им нещо мило и лесно“.
— Кой го казва, госпожице? — пита Самир, готов да надупчи гумите на виновника.
— Няма значение кой, важното е, че така мислят. И може би са прави! Може би трябва да отменим представлението! — За миг се замисля дали не прекалява, но тийнейджърският апетит за драматизъм е безкраен и множеството с бонета и цилиндри надава възмутен възглас. Дори да разбират, че преувеличава, те се наслаждават на предизвикателството. Тя замълчава за ефект. — Така… Със Соня и Мартин ще отидем да си поговорим. Искам вие да поседнете и да поразмишлявате над ролите си. После ще решим какво да правим по-нататък. Ясно? Разбрахте ли?
— Да, госпожице!
В съблекалнята настава затишие, докато тя извежда противниците навън, но в мига, щом затваря вратата, врявата се възобновява. Тя отвежда Оливър и Хитреца към дъното на коридора, покрай спортната зала, където госпожа Грейнджър дирижира оркестъра, изпълняваш оглушително нестройна версия на „Бъди разумен“, и Ема за пореден път се пита защо се подлага на това.