— През септември трябва да поговорим с теб за бъдещето ти тук — казва Фил, навежда се и я целува за сбогом, а няколко хлапета и учители започват да подсвиркват.
За разлика от повечето партита в света на шоубизнеса, това приключва в десет без четвърт и вместо в огромна лимузина, Ема и Йън се качват в автобус номер 55, после в номер 19 и накрая в метрото и се прибират у дома.
— Толкова се гордея с теб — казва Йън, подпрял глава на нейната. — Но мисля, че вирусът се е загнездил в дробовете ми.
Още щом влизат в апартамента, усеща аромата на цветята. Огромният букет червени рози лежи килнат на една страна в глинената купа върху кухненската маса.
— О, божичко, Йън, прекрасни са!
— Не са от мен — промърморва той.
— О. От кого са тогава?
— От Златното момче, подозирам. Пристигнаха сутринта. Много помпозно, ако ме питаш. Ще си взема горещ душ да ми поолекне.
Тя си сваля мантото и отваря малката картичка. „Извинения за цупенето. Надявам се представлението да мине добре. С много обич — Декс“. Това е всичко. Прочита го два пъти, поглежда си часовника и бързо включва телевизора да гледа големия пробив на Декстър.
Четирийсет и пет минути по-късно, на фона на финалните надписи, тя се смръщва и се опитва да осмисли видяното. Не разбира много от телевизия, но е съвсем сигурна, че Декстър не е блеснал. Изглеждаше колеблив, дори уплашен понякога. Бъркаше репликите, гледаше в грешната камера, приличаше на неумел аматьор и сякаш усетили безпокойството му, музикантите, които интервюираше — рапърът на турне, четиримата нахакани млади манчестърци — реагираха презрително и саркастично. Хората в студиото също го наблюдаваха смръщено, скръстили ръце високо на гърдите като намусени тийнейджъри в пантомима. За пръв път, откакто го познава, той изглежда като риба на сухо. Да не би, да не би… да е пиян? Не знае много за медиите, но разбира кога колата полита към дерето. Когато последната група изпълнява песента си, Ема вече е закрила с длани лицето си. Знае достатъчно за телевизията, за да заключи, че Декстър не се е представил идеално. Тези дни иронията е на мода, но не чак дотам, че дюдюкането да изразява одобрение.
Изключва телевизора. Откъм банята долита звучно изсекване в хавлия. Тя затваря вратата и вдига телефона, оформяйки устните си в насърчителна усмивка, и в празния апартамент в Белсайз Парк проехтява телефонният секретар. „Е! Говори!“, казва Декстър и Ема подхваща речта си: „Здрасти, човече! Привет! Знам, че сега празнуваш, но исках да ти кажа… Е, първо ти благодаря за цветята. Толкова са красиви, Декс, но не биваше. Но най-важното: БРАВО. На теб! Беше фантастичен, непосредствен и забавен, хареса ми много. Великолепно, великолепно шоу, наистина.“ Тя се колебае. „Наистина“ беше излишно. Продължава: „Все още ме стъписва комбинацията тениска-сако и, да, танцьорките в клетки несъмнено са освежителна гледка, но, Декстър, като изключим това, беше превъзходно. Наистина. Наистина се гордея с теб, Декс. В случай че те интересува, «Оливър» също мина добре.“
Усеща, че представлението й започва да звучи неубедително и решава да приключва. „Та така. И двамата имаме повод за празник! Благодаря още веднъж за розите. Желая ти прекрасна вечер. Ще поговорим утре. И ще се видим във вторник, нали? Браво на теб! Сериозно. Браво. Чао.“
На партито след шоуто Декстър стои сам на бара, скръстил ръце, привел рамене. Хората наминават да го поздравят, но никой не се задържа дълго и потупването по гърба изглежда по-скоро утешително или в най-добрия случай: „Радвам се, че се измъкна сух“. Той продължава да пие целенасочено, но шампанското е безвкусно и нищо не разведрява усещането за разочарование, разруха и срам.
— Привет! — казва замислено Суки. Някогашната съзвезда, сега несъмнено звездата, сяда до него. — Защо си тъй мрачен?
— Здрасти, Суки.
— Е? Мина добре, нали?
Декстър не е убеден, но те все пак чукат чаши.
— Съжалявам за… алкохолния инцидент. Дължа ти извинение.
— Да.
— Сипах си го просто за да се отпусна.
— Ще го обсъдим. Но друг път.