Реши да не обръща внимание на забележката, но той не я улесни. Облегнал брадичка върху главата и, зачете думите върху екрана.
— „Портрет в пурпурно“…
Тя закри екрана с длан.
— Не надничай над рамото ми, моля.
— Ема Н. Уайлд. Коя е Ема Н. Уайлд?
— Псевдонимът ми, Йън…
— Какво означава „Н“?
— Нетърпима.
— Ненадмината. Неустоима.
— Непоносима.
— Ако ти се прииска да го прочета…
— Защо да ми се прииска да го прочетеш? Глупаво е.
— Ти не пишеш глупости.
— Е, този път съм написала.
Тя отметна глава, изключи монитора и без да се обръща, разбра, че я той гледа като нахокано пале. Прекалено често й се случваше с Йън — да се люшка между раздразнение и разкаяние.
— Съжалявам! — каза, сплете пръсти в неговите и разлюля ръката му.
Той я целуна по темето, после проговори в косата й.
— Знаеш ли какво според мен означава „Н“? „Н“ като „Наистина Невероятна“. Ема Н. Н. Уайлд.
При тези думи той излезе от стаята — класическа техника, правиш комплимент и побягваш. За да не се огъне веднага, Ема захлопна вратата, включи отново монитора, прочете написаното, потрепери видимо, затвори папката и я прати в кошчето за отпадъци. Електронен звук на смачкана хартия. Музиката на творчеството.
Пищенето на пожарната аларма оповести, че Йън готви. Тя стана и последва миризмата на прегоряло масло по коридора към кухнята трапезария; не точно отделно помещение, просто най-мръсната четвърт от дневната на апартамента, който бяха купили заедно. Ема се колебаеше, приличаше й на място, където честичко викат полицията, но Йън я обори — било лудост да живеят под наем, и без това повечето нощи прекарвали заедно, било близо до училището й, първото стъпало към съвместния живот и прочее, и прочее. И така те събраха вноската и купиха няколко книги за обзавеждане; едната даваше съвети как да боядисаш талашита така, че да заприлича на италиански мрамор. Обсъждаха вдъхновено дали да не инсталират камина, къде да сложат полички и вградени шкафове, какво да им служи като килер. И паркетът! Йън предложи да наеме дърводелец да изглади и излъска дъските, както си му е редът. През една дъждовна февруарска събота те вдигнаха килима, огледаха унило изпотрошените греди, изронения цимент и старите вестници и гузно върнаха килима на мястото му, сякаш прикриват труп. Стремежът им да създадат домашен уют изглеждаше мимолетен и неубедителен, сякаш бяха деца, устроили си скривалище. Въпреки пребоядисването, репродукциите по стените и новите мебели апартаментът запазваше занемареното си излъчване на нещо нетрайно.
Сега Йън стоеше в кухнята сред ореол от задимена слънчева светлина, извърнал широкия си гръб към нея. Ема го огледа от прага — познатата стара окъсана сива тениска, няколко сантиметра от бельото, подаващи се над ластика на анцуга. Под кафявите косми на гърба му се четеше етикетът „Келвин Клайн“ и изведнъж й хрумна, че Келвин Клайн изобщо не е имал предвид това.
Проговори, за да наруши мълчанието.
— Не е ли попрегоряло?
— Не е. Хрупкаво е.
— Аз казвам „изгоряло“, ти казваш „хрупкаво“.
— Да спуснем завесата!
Мълчание.
— Виждам ти гащите.
— Да. Нарочно е. — Проточен, възтънък гласец. — Нарича се „мода“, скъпа.
— Е, несъмнено е много провокативно.
Нищо. Само цвърчене на прегоряла храна.
Този път обаче беше ред на Йън да се огъне.
— Е? Къде ще те води алфа-мъжкарят тази вечер? — попита, без да се обръща.
— Някъде в Сохо. Не знам.
Знаеше всъщност, но името на ресторанта напоследък се бе превърнало в синоним на изтънчено столично заведение и тя не искаше да влошава положението.
— Йън, ако ти е неприятно…
— Не, върви, забавлявай се…
— Искаш ли да дойдеш с нас?
— Какво? Хари, Сал и моя милост? О, не, не мисля.
— Ще се радвам, ако дойдеш.
— Двамата ще си бърборите през цялото време, сякаш ме няма…
— Не си спомням да се е случвало.
— Последния път се случи!
— Не е вярно.
— Сигурна ли си, че не искаш пържена филийка с яйце?
— Да!
— И между другото, тази вечер изнасям програма. Забрави ли? „Домът на Ха-Ха“ в Пътни.
— Платена програма?
— Да, платена! — отсече той. — Така че благодаря много, но съм зает.