— Всъщност по-късно вечерта ще ходя на парти у старо приятелче от колежа… — „Старо приятелче, добре прозвуча“, помисли си — … и не искам да остана без цигари.
Стисна между показалеца и средния си пръст спретнато сгънатата по дължина банкнота от пет лири и й я подаде.
— Задръж рестото.
Тя се усмихна и той забеляза дребно петънце рубинено червило върху белия й преден зъб. Прииска му се неудържимо да я улови за брадичката и да го изтрие с палец.
— Имаш червило…
— Къде?
Той протегна ръка, докато пръстът му застана на сантиметри от устата й.
— Ето. Тук.
— Ама че съм! — Тя прокара върха на розовия си език напред-назад по зъба. — По-добре ли е? — усмихна се широко.
— Много по-добре — ухили й се той и отстъпи назад.
После се обърна отново към нея.
— Само от любопитство — каза. — По кое време свършваш тук?
Стридите бяха пристигнали и лежаха лъскави и извънземни върху леглото си от топящ се лед. Ема запълваше времето с упорито пиене, залепила си усмивка на човек, на когото му е безразлично, че са го оставили сам. Най-сетне го видя да се олюлява към нея. Строполи се в сепарето.
— Помислих, че си паднал в дупката!
Така казваше баба й. Заимстваше бабешки фрази.
— Съжалявам — отвърна той, но нищо повече. Подхванаха стридите. — Слушай, тази вечер има парти. У приятелчето ми Оливър, с когото играем покер. Разказвал съм ти за него. — Той пъхна стридата в устата си. — Барон е.
Ема усети как морската вода се стича по китката й.
— И какво значение има това?
— Моля?
— Че е барон.
— Просто споменавам. Симпатяга е. Искаш ли лимон?
— Не, благодаря. — Тя преглътна нещото, мъчейки се да проумее дали я канят на партито, или просто я информират за събитието. — И къде ще празнувате?
— В Холанд Парк. Огромно имение.
— О, добре.
Все още се колебаеше. Кани ли я, или се извинява, че ще бърза да тръгва? Изяде още една стрида.
— Чувствай се добре дошла — обади се Декстър най-сетне и се пресегна за соса.
— Наистина?
— Абсолютно — отвърна той. Тя го изгледа как отваря лепкавата капачка на соса с острието на вилицата си. — Само че не познаваш никого.
Определено не беше поканена.
— Познавам теб — тихо каза.
— Да, предполагам… И Суки! Суки също ще дойде.
— Не снима ли в Скарбъро?
— Тази вечер ще я докарат.
— Суки жъне успехи, нали?
— Да. И двамата жънем успехи — додаде той бързо и прекалено високо.
Тя реши да не се задълбочава.
— Да. Това имах предвид. И двамата сте добри. — Взе стрида, после я остави. — Суки ми харесва — добави, макар да я беше виждала само веднъж, на грандиозно тематично парти в частен клуб в Хокстън. И наистина я хареса, макар да я глождеше усещането, че Суки я възприема като странна птица — невзрачна, старомодна приятелка на Декстър, — поканена на партито като награда от телефонно състезание.
Декстър преглътна поредната стрида.
— Страхотна е, нали? Суки?
— Да. Как вървят нещата помежду ви?
— О, добре. Но е трудно, знаеш… през цялото време да си в полезрението на обществеността.
— Аз ли не зная! — възкликна Ема, но той сякаш не я чу.
— И понякога имам чувството, че излизам с публичния регистър, но е страхотно. Наистина. Знаеш ли кое е най-хубавото?
— Не.
— Тя разбира как е. Да си в телевизията. Наясно е.
— Декстър, ти си непоправим романтик!
„Ето ги пак — помисли си той, — хапливите забележчици“.
— Е, поне съм искрен — сви рамене и реши, че плати ли сметката, срещата им приключва. И добави, сякаш току-що му хрумва. — Та за това парти… Притеснявам се как ще се прибереш вкъщи.
— Уолтъмстоу не е Марс, Декс, намира се в североизточен Лондон. Обитаема планета.
— Знам!
— На Виктория Лейн!
— Но с градския транспорт е дълъг път, а партито започва едва в полунощ. Ще пристигнем и ще трябва да си тръгваш. Освен ако не ти дам пари за такси…
— Имам пари. Получавам заплата.
— От Холанд Парк до Уолтъмстоу?
— Ако не е редно да идвам…
— Нищо подобно! Не е нередно. Искам да дойдеш. Да решим по-късно, става ли?
И без да се извини, той пак тръгна към тоалетните, отнасяйки чашата си, сякаш там е резервирал друга маса. Ема седеше, пиеше ли, пиеше вино и продължаваше да кипи, докато накрая се превърна във врящ казан.