Последната година се оказа върволица от погрешни завои, неправилни решения и изоставени проекти. Например момичешката група, в която свиреше бас, именувана последователно „Гърло“, „Кланица 6“ и „Лоши бисквитки“, която не успяваше да си избере име, та камо ли музикална концепция. После — алтернативният нощен клуб, къде го не стъпваше никой, зарязаният първи роман, зарязаният втори роман, окаяните летни опити да продава кашмир и карирана вълна на туристите. В най-отчаяния си период се записа на курсове по акробатични умения, докато не стана очевидно, че не притежава никакви. Така и не намери утеха на трапеца.
Шумно превъзнасяното второ лято на любовта се оказа време на меланхолия и загуба на инерция. Дори любимият й Единбург започна да я отегчава и потиска. Животът и университетския град й навяваше мисли, че присъства на самотно парти, след като всички други са си тръгнали. През октомври напусна апартамента на Ранкейлър Стрийт и се върна при родителите си за дълга, отчаяна, влажна зима на контраобвинения, затръшнати врати и следобедна телевизия в къща, която сега и се струваше невъзможно тясна.
— Но нали завърши с отличие! Какво стана с отличието ти! — питаше ежедневно майка й, сякаш дипломата на Ема е вълшебна пръчица, която тя упорито отказва да използва.
По-малката й сестра Мериън — щастливо омъжена медицинска сестра с новородено бебе — наминаваше вечер да позлорадства заради краха на маминото и татковото златно момиче.
От време на време обаче се появяваше Декстър Мейхю. През последните топли летни дни след завършването Ема гостува в красивата му семейна къща в Оксфордшир. Не къща, а имение в нейните очи. Огромна, от 1920-а, с износени килими, големи абстрактни платна и лед в напитките. Прекараха дълъг, безметежен ден в голямата градина с дъх на билки, редувайки басейна с тенис корта — за пръв път виждаше игрище, непостроено от общината. Докато пиеха джин с тоник, седнали в ратановите фотьойли, тя съзерцаваше гледката и си мислеше за „Великия Гетсби“. Естествено, провали всичко. На вечеря нервничеше, прекали с пиенето и се разкрещя на бащата на Декстър — благ, скромен, съвършено сговорчив човек — за Никарагуа, а Декстър през цялото време я гледаше със снизходително разочарование, сякаш е кутре, напишкало килима. Наистина ли беше нарекла баща му фашист на собствената им трапеза? През нощта лежеше в спалнята за гости — зашеметена и разкаяна — и очакваше похлопването на вратата, което очевидно нямаше да чуе. Романтични въжделения, пожертвани в името на сандинистите, които една ли щяха да й благодарят.
Срещнаха се отново в Лондон през април на рождения лен на общия им приятел Калъм, който навършваше двайсет и три. Целият следващ ден прекараха в Кенсингтън Гардънс; пиха вино от бутилката и разговаряха. Явно й беше простил, но отношенията им се развиваха във влудяващото русло на приятелската близост; влудяваща поне нея, докато лежаха върху свежата пролетна трева, ръцете им се докосваха леко, а той й разказваше за Лола — невероятната испанка, с която се запознал на ски в Пиринеите.
И после той отпътува отново; да разширява още повече светогледа си. Китай се оказа твърде чужд и идеологически обременен за вкуса на Декстър и той се впусна в безметежна едногодишна обиколка на „парти градове“, както ги наричат пътеводителите. Сега си кореспондираха — Ема съчиняваше дълги задълбочени писма с остроумия и подчертани фрази, пресилено бъбриви и с едва прикрит копнеж: епични любовни есета в пликове с надпис „Въздушна поща“. Несъмнено влагаше твърде много време и енергия в писмата, както и в касетите с подбрани песни — неоспорим символ на неизразени чувства. В замяна Декстър й изпращаше лаконични картички: „Амстердам е СМАХНАТ“, „Барселона — ЛУДОСТ“. „Дъблин е невероятен. Пребит съм като КУЧЕ тази сутрин“. Беше посредствен пътеписец, но при все това тя пъхаше картичките в джоба на тежкото си палто по време на дългите самотни разходки по Илкли Муър и търсеше скрит смисъл във „Венеция е абсолютно наводнена!!!!“.
— Кой е този Декстър? — питаше майка й, надзъртайки през рамото й към картичките. — Приятелят ти? — После добавяше със загрижено изражение: — Защо не кандидатстваш за работа в Газовото дружество?
Ема започна работа в местната кръчма; разнасяше халби и с течение на времето мозъкът й се размекна като масло, забравено в дъното на хладилника.
После се обади Гари Наткин — кльощавият троцкист, който бе режисирал през 1986-а безкомпромисната и безпощадна Брехтова пиеса „Страхове и страдания на Третия райх“ с нейно участие и я беше целувал в продължение на три безкомпромисни, безпощадни часа на партито след последното представление. Скоро след това я заведе в „Питърс Грийнауей“ на два филма с един билет и му трябваха четири часа да я прегърне през рамо и разсеяно да отпусне ръка върху ляната й гърда, сякаш завърта крушка. Същата вечер правиха брехтовска любов в единично легло с мръсни чаршафи под плакат за „Битката за Алжир“, а Гари през цялото време се стараеше усърдно да я възприема като чиста абстракция. После нищо, нито дума до онова обаждане в късната майска нощ и колебливия, тих въпрос: „Би ли желала да се включиш в театралната ми трупа?“.