Ема сви рамене.
— Може би сме се раздалечили.
Той помълча малко, после проговори:
— Ти ли си се отдалечила от мен или аз от теб?
Тя избърса нос с опакото на дланта си.
— Мисля, че ти ме смяташ за… досадна. Мислиш, че ти развалям стила. Вече не съм ти интересна.
— Ем, не те смятам за досадна.
— Нито пък аз! Нито пък аз! Смятам, че съм прекрасна, стига да можеш да го забележиш. Смятам, че някога го забелязваше! Но щом не е така и щом ме приемаш за даденост, добре… Аз просто не искам повече да търпя да се отнасяш така с мен.
— Как се отнасям?
Тя въздъхна и помълча. После отговори:
— Сякаш винаги искаш да си другаде, с другиго.
Понечи да отрече, но Цигареното момиче чакаше в ресторанта, пъхнало номера на телефона му в жартиерата си. По-късно щеше да се пита какво би могъл да каже. Да се пошегува например? Но сега не му хрумваше нищо и Ема пусна ръката му.
— Е, това е — каза тя. — Върви на партито си. Отърва се от мен. Свободен си.
Декстър се опита да се засмее колебливо.
— Звучиш, сякаш скъсваш с мен!
Тя се усмихна тъжно.
— Така е. В известен смисъл. Ти не си някогашният Декстър. А аз много, наистина много го харесвах. Искам да се завърне, но междувременно, съжалявам, но недей да ми се обаждаш повече.
Тя се обърна и леко нестабилно тръгна по страничната уличка към Лестър Скуеър.
За миг в ума на Декстър изплува мимолетен, но ярък спомен от погребението на майка му — лежи свит на пода в банята, а Ема го прегръща и го гали по косата. Но той някак си бе успял да обезсмисли, да захвърли нехайно това. Тръгна след нея.
— Хайде, Ем… Още сме приятели, нали? Знам, че съм малко странен, но… — Тя спря за малко, но остана с гръб към него и той разбра, че плаче. — Ема?
Тя се обърна бързо, дойде при него и приведе лицето му към своето. Усещаше топлата й влажна буза, чуваше забързаните тихи думи в ухото си и за кратко го озари мисълта, че ще му прости.
— Декстър, обичам те толкова много. Толкова, толкова много и навярно винаги ще те обичам. — Устните и го докоснаха по скулата. — Просто вече не те харесвам. Съжалявам.
И тя си тръгна, а той остана сам на глухата уличка, мъчейки се да си представи какво ще прави сега.
Йън се връща точно преди полунощ и вижда Ема, сгушена на канапето, да гледа някакъв стар филм.
— Рано си се прибрала. Как е Златното момче?
— Ужасно — измърморва тя.
Ако и да изпитва злорадство, Йън не го издава.
— Защо? Какво стана?
— Не искам да го обсъждам. Не тази вечер.
— Защо не? Хайде, Ема! Какво ти каза? Скарахте ли се?
— Йън, моля те. Не тази вечер. Просто ела тук.
Тя се надига, за да му направи място на канапето, и той забелязва роклята, която никога не е обличала за него.
— Така ли отиде на срещата?
Ема стисва ръба на роклята с палец и показалец.
— Беше грешка.
— Красива си.
Тя се сгушва до него и обляга глава върху рамото му.
— Как мина шоуто?
— Не много добре.
— Онзи скеч за котките и кучетата ли изигра?
— Аха.
— Дюдюкаха ли?
— Малко.
— Може би не е най-добрият ти спектакъл.
— И ме освиркаха.
— Това е част от играта, нали? Случва се на всеки, нали?
— Предполагам. Но понякога се тревожа…
— Че?
— Че не съм особено забавен.
— Йън? — проговаря тя в гърдите му.
— Да?
— Ти си много, много забавен.
— Благодаря, Ем.
Той обляга глава върху нейната и си представя малката пурпурна кутийка с годежния пръстен. От две седмици е пъхната в чифт сгънати на топка чорапи и чака да настъпи мигът. Не точно сега. След три седмици ще бъдат на брега в Корфу. Представя си ресторант с изглед към морето, пълнолуние и Ема в лятна рокля, смугла и усмихната. Може би и купа калмари на масата. Представя си как шеговито и връчва пръстена. От няколко седмици съчинява наум романтично-комични сценарии. Дали да не го пусне в чашата й с вино, докато е в тоалетната? Или да го пъхне в устата на печената риба и да се оплаче на сервитьора? Дали да не го скрие между калмарите? Това може би е вариант. Или пък просто да й го даде. Изрича негласно думите: „Омъжи се за мен, Ема Морли. Омъжи се за мен“.
— Обичам те много, Ем — казва.
— И аз те обичам — казва Ема. — И аз.
Цигареното момиче седи пред бара по време на двайсетминутната си почивка: наметнало сако върху униформата си, отпива от чашата с уиски и слуша как този мъж говори ли, говори за приятелката си, горкото симпатично момиче, което падна по стълбите. Очевидно се бяха скарали. Цигареното момиче току се изключва от монолога на мъжа, кима от време на време и тайничко си поглежда часовника. Остават пет минути до полунощ и тя наистина трябва да се залавя пак за работа. Най-големи бакшиши получава около дванайсет — кулминацията на похотта и глупостта на мъжката клиентела. Още пет минути и тръгва. Клетникът и без това едва се държи на краката си.