— Добре, извиних се, нали?
За да отбележи, че сменя темата, тя извива кръст и го целува. Наканва се да се отдръпне, но той поставя ръка върху тила й и я целува отново, потърквайки я нежно с брада.
— Божичко, как само ще ми липсваш!
— Знаеш ли какво трябва да направим? — пита тя, без да отлепя устни от неговите. — Имам радикално предложение.
Той я поглежда тревожно.
— Да?
— Това лято, веднага щом свърши срокът…
— И?
Тя опира показалец в брадичката му.
— Трябва да я избръснеш.
— Не става! — сяда той.
— Откога те познавам, а всъщност не знам как изглеждаш!
— Така изглеждам.
— Но лицето ти, истинското ти лице! Нищо чудно да се окажеш красавец! — Ти го стисна за лакътя и го дръпна надолу. — Кой се крие зад маската? Нека надникна, Фил. В истинското ти „аз“.
Засмиват се успокоени.
— Ще се разочароваш — казва той и поглажда брадата си като домашен любимец. — Всъщност нямам избор — или я запазвам, или се бръсна три пъти дневно. Бръснех се сутрин и до обяд заприличвах на крадец. И реших да я оставя като запазена марка.
— О, запазена марка…
— Изглеждам небрежно. Хлапетата я харесват. Придава ми либерален вид.
Ема се засмива отново.
— Не е 1973-та, Фил. В наши дни брадата означава други неща.
Той свива отбранително рамене.
— Фиона я харесва. Казва, че иначе брадичката ми е слабохарактерна. — Следва мълчание, както винаги, когато споменава съпругата си. За да разведри настроението, добавя самоиронично: — Е, знаеш, че децата ме наричат Брадата.
— Не, не знаех. — Фил се засмива и Ема се усмихва. — А и не те наричат Брадата, а Брада. Без определителен член, Орангутанчо.
Той се изправя рязко, строго намръщен.
— Орангутанчо?
— Другият ти прякор.
— Кой го е измислил?
— Децата.
— Орангутанчо?
— Не знаеше ли?
— Не!
— Олеле, съжалявам.
Той се сгромолясва отново върху пода, мрачен и наскърбен.
— Не мога да повярвам, че ме наричат Орангутанчо.
— Само на шега — утешително вмята тя. — Обичливо.
— Не звучи много обичливо. — Той потърква брадичка, сякаш успокоява домашен любимец. — Защото тестостеронът ми е в повечко, затова.
Думата „тестостерон“ го възбужда отново, той придърпва Ема и пак я целува. Има вкус на служебно кафе и на бялото вино, което държи в шкафа с документите.
— Ще се изрина — казва тя.
— Е, и?
— Хората ще разберат.
— Всички са се прибрали.
Ръката му е върху бедрото й, когато телефонът иззвънява и той се сгърчва като зашлевен. Изправя се нестабилно.
— Не вдигай! — простенва Ема.
— Не бива!
Той си навлича панталоните, сякаш да разговаря с Фиона гол от кръста надолу е твърде непоносимо предателство, все едно се страхува някак си гласът му да не прозвучи голокрако.
— Привет! Здравей, скъпа! Да, знам! Тъкмо излизам…
Обсъждат домашни теми — паста или яхния, телевизия или видео — и Ема се отвлича от съпружеския живот на любовника си, придърпвайки смачканото си бельо изпод бюрото, където се валя сред кламери и капачки от химикалки. Облича се и застава до прозореца. Щорите са прашни, навън струйка розова светлина огрява крилото по природни науки и внезапно на Ема й се приисква да бъде в парк, или на брега на морето или на някой площад в европейски град, където и да е, само не тук, в служебен кабинет с женен мъж. Как става така, че един ден се събуждаш трийсетгодишна и нечия държанка? Думата е отблъскваща, раболепна и тя би желала изобщо да я изтрие от ума си, но друга не й хрумва. Тя е държанка на шефа и единственото успокоително обстоятелство е, че той няма деца.
Аферата — друга ужасна дума — започна предишния септември след катастрофалната екскурзия в Корфу и годежния пръстен в купата с калмари.
— Смятам, че искаме различни неща — беше най-доброто, което успя да измисли, и останалата част от дългите предълги две седмици мина в мъгла от слънчево прегаряне, мусене, самосъжаление и безпокойства дали бижутерите ще си вземат обратно пръстена. Нямаше по-тъжно нещо насита света този нежелан годежен пръстен. Той си стоеше в куфара в хотелската стая и излъчваше скръб като радиация.
Тя се върна от екскурзията кафява и нещастна. Майка й, която бе уведомена за предложението, която всъщност си беше купила рокля за сватбата, се гневеше и се вайкаше седмици наред, докато Ема не започна да се съмнява дали е постъпила правилно. Но да приеме й се струваше пораженческо, а от романите знаеше, че никога не бива да се жениш от мекушавост.