— Какво искаш да кажеш?
— Не знам, просто…
— Да?
— Фил, това… връзката ни. Не съм щастлива.
— Нещастна си?
— Е, не е идеално, нали? Веднъж седмично на служебния килим.
— Изглеждаше ми доволна.
— Нямам предвид задоволена. За бога, не става дума за секса, а за… обстоятелствата.
— Е, аз съм щастлив…
— Нима? Наистина?
— Доколкото си спомням, ти също се чувстваше така.
— Развълнувана, предполагам, за известно време.
— За бога, Ема! — Той я изпепелява с поглед, сякаш я е спипал да пуши в женските тоалетни. — Трябва да тръгвам! Точно сега ли намери?
— Съжалявам, аз…
— Мамка му, Ема!
— Хей! Не ми говори така!
— Аз не… просто… Нека мине ваканцията. И после ще решим какво да правим.
— Не мисля, че имаме избор. Нали? Или приключваме, или продължаваме…
Той снишава глас.
— Има и друго, което бихме могли… бих могъл да направя. — Озърта се, уверява се, че не го дебне опасност, и я улавя за ръката. — Ще й кажа през лятото.
— Не искам да й казваш, Фил…
— Докато сме в чужбина или преди това, следващата седмица…
— Не искам да й казваш. Няма смисъл…
— Нима?
— Да.
— Защото според мен има, може би има.
— Добре! Ще говорим следващия срок. Да си… да си насрочим среща отсега.
Поразведрен, той облизва устни и пак се оглежда за любопитни минувачи.
— Обичам те, Ема Морли.
— Не, не ме обичаш — въздъхва Ема. — Не истински.
Той накланя брадичка, сякаш я гледа над въображаеми очила.
— Аз преценявам, не смяташ ли?
Тя мрази този директорски поглед и тон. Приисква й се да го срита по пищяла.
— Тръгвай вече — казва му.
— Ще ми липсваш, Ем.
— Приятна екскурзия, ако не се чуем…
— Нямаш представа колко ще ми липсваш…
— Корсика, прекрасна е…
— Всеки ден.
— Довиждане, довиждане…
— Хмм…
Той вдига куфарчето като броня и я целува. „Винаги дискретен“, мисли си тя безучастно. Той отваря вратата на колата и стъпва вътре. Тъмносиня „Сиера“, кола тъкмо като за директор на училище, с жабка, пълна с военнотопографски карти.
— Още не мога да повярвам, че ме наричат Орангутанчо… — промърморва, клатейки глава.
Тя остава за малко на празния паркинг и го проследява с поглед как се отдалечава. На трийсет години, почти влюбена в женен мъж, но поне няма замесени деца.
Двайсет минути по-късно застава под прозореца на дългата, ниска тухлена сграда, в която се помещава апартаментът й, и забелязва светлина в дневната. Йън се е върнал.
Размисля дали да не се скрие в съседната кръчма, или да се види с приятели, но знае, че той просто ще седне на фотьойла на тъмно и ще чака като наемен убиец. Поема дълбоко дъх и си изважда ключовете.
Откакто Йън се изнесе, апартаментът е по-просторен. Без кашоните с видеокасети, зарядните, адаптерите и кабелите, плочите в картонени опаковки мястото изглежда като тършувано от крадец и за кой ли път Ема си напомня с колко малко може да се похвали през последните осем години.
Чува шумолене в спалнята. Оставя си чантата и пристъпва тихо към вратата.
Съдържанието на скрина й е разпиляно по пода — писма, банкови разписки, овехтели хартиени албуми със снимки и негативи. Застава безмълвно и незабележимо на прага и се взира в Йън, който рови из дъното на чекмеджето и сумти от напрежение. Носи разкопчан суичър, анцуг и неизгладена блуза — облекло, подбрано старателно да излъчва максимален емоционален смут и да предизвиква чувство за вина.
— Какво правиш, Йън?
Той се сепва, но само за миг, след което я поглежда високомерно като благороден крадец.
— Закъсня — укорява я.
— Какво те засяга?
— Просто съм любопитен къде си била.
— Имах репетиции, Йън. Мисля, че се разбрахме да не се появяваш без предупреждение.
— Защото си довела някого?
— Йън, изобщо не съм в настроение за… — Тя си съблича сакото. — Ако търсиш дневник или нещо такова, губиш си времето. От години не пиша дневник.
— Всъщност просто си прибирам вещите. Моите вещи. Лично мои.
— Взе си всичко.
— Паспортът ми. Няма го.
— Е, веднага ще те ориентирам, че не е в чекмеджето с бельото ми.