Той импровизира, разбира се. Тя знае, че паспортът е у него; иска просто да претършува апартамента, за да й покаже колко зле се чувства.
— Защо ти е паспортът? Ще пътуваш ли някъде? Ще емигрираш?
— О, това ще ти хареса, нали? — озъбва се той.
— Е, не бих възразила — отговаря тя, прекрачва бъркотията и сяда на леглото.
Той подхваща с гангстерски глас:
— Е, лоша работа, скъпа, ’щото никъде няма да ходя.
Като отхвърлен любовник Йън открива в себе си дозиран плам и агресия, липсвали досега в комедийните му скечове, и тази вечер определено е замислил забележително представление.
— И без това не бих могъл да си го позволя.
Приисква й се да го освирка.
— Значи не участваш в много програми?
— А ти как смяташ, слънчице? — отвръща той и разперва длани, сочейки наболата си брада, неизмитата коса, бледото повяхнало лице, изражението „виж-докъде-ме-докара“. Йън превръща в спектакъл самосъжалението, моноспектакъл на самотния неудачник, старателно усъвършенстван вече шест месеца, и поне тази вечер Ема няма време за него.
— Откъде се появи това обръщение, Йън? „Слънчице“? Не съм убедена, че ми харесва.
Той продължава да търси и промърморва нещо в чекмеджето: „майната ти, Ем“, вероятно. Върху тоалетната масичка има отворена кутия със силна евтина бира. Пиянство — е, това вече е добра идея. В същия миг Ема решава да се напие възможно най-бързо. Защо не? На другите явно им помага. Въодушевена от плана, тя се запътва към кухнята да го приведе в действие.
Той тръгва след нея.
— Е, къде беше?
— Казах ти. В училището. На репетиция.
— Какво репетирахте?
— „Бъгси Малоун“. Много е смешно. Защо? Билета ли искаш?
— Не, благодаря.
— Ще има халосни патрони.
— Мислех, че си с някого.
— О, моля те… пак старата песен…
Тя отваря хладилника. Има половин бутилка вино, но в подобни случаи помага само твърд алкохол.
— Йън, защо си се вманиачил, че съм с някого? Не можеш ли просто да приемеш, че не бяхме подходящи един за друг?
Със звучно хлопване тя дръпва вратичката на фризера. По пода се разпилява лед.
— Но ние сме подходящи едни за друг!
— Е, добре тогава, щом смяташ така, да заживеем пак заедно! — Зад стар пакет палачинки с говежди пълнеж открива бутилка водка. — Да! — Плъзва палачинките към Йън. — Ето! Тези са твои! Преотстъпвам ти ги доброволно. — Блъсва вратата на хладилника и се пресяга за чаша. — И между другото, дори да бях с някого, Йън? Какво от това? Разделихме се, забрави ли?
— Да, да, май си спомням. И кой е той?
Тя отсипва щедро от бутилката.
— Кой той?
— Новият ти приятел? Хайде, кажи ми. Няма проблем — подсмихва се Йън. — Все пак сме приятели, нали?
Ема надига чашата, после се привежда облакътена на плота, притиснала с длани очите си, докато ледената течност се спуска надолу по гърлото й. Минава минута.
— Господин Годалминг. Директорът. Аферата ни продължава вече девет месеца, на приливи и отливи, но според мен на първо място е сексът. Честно казано, положението е малко унизително и за двамата. Срамувам се и се чувствам тъжна. Но както винаги си напомням, поне няма замесени деца. Е? — Говори в чашата. — Вече знаеш.
В стаята е тихо. След малко…
— Поднасяш ме.
— Погледни през прозореца, сам ще се увериш. Чака в колата. Тъмносиня „Сиера“…
Той изсумтява недоверчиво.
— Мамка му! Не е смешно, Ема.
Ема оставя празната чаша върху плота и издишва бавно.
— Знам, че не е. Положението по никакъв начин не би могло да се определи като „смешно“. — Тя се обръща и го поглежда. — Казах ти, Йън, не излизам с никого. Не съм влюбена в никого и не искам да бъда. Искам просто да ме оставят на мира…
— Имам теория! — гордо обявява той.
— Каква теория?
— Знам кой е.
— Кажи ми тогава. Шерлок? — въздъхва тя.
— Декстър! — победоносно възкликва той.
— О, божичко…
Тя пресушава чашата.
— Прав съм, нали?
Тя се засмива горчиво.
— Божичко, де да беше…
— Какво означава това?
— Нищо. Йън, както добре знаеш, не съм разговаряла с Декстър от месеци…
— Така твърдиш!
— Държиш се нелепо, Йън. Какво си мислиш? Че сме били тайни любовници?
— Така сочат доказателствата.