— Доказателства? Какви доказателства?
И за пръв път Йън придобива гузно изражение.
— Бележниците ти.
Секундите текат. Тя отмества чашата си встрани, и не се изкуши да я хвърли.
— Чел си бележниците ми?
— Надникнах. Веднъж-дваж. През годините.
— Кучи син!
— Поемките, вълшебните дни в Гърция, копнежът, страстта…
— Как смееш! Как смееш да си пъхаш носа!
— Та ти не ги криеше! Какво очакваш!
— Очаквах, че мога да ти имам доверие, и очаквах да проявиш достойнство…
— Както и да е… не ми трябваше да ги чета, беше си очевидно, че между вас…
— Търпението ми се изчерпа, Йън! Месец след месец хленчиш, разхождаш се с унила физиономия и обикаляш като бито куче. Ако още веднъж се появиш изневиделица и започнеш да ровиш из чекмеджетата ми, кълна се, ще извикам проклетата полиция!
— Добре! Хайде! Обади се! — Той пристъпва към нея, а разперените му длани запълват тясната стая. — Този апартамент е и мой, забрави ли?
— Нима? Как така? Нито веднъж не си плащал ипотеката! Аз я плащах! Нищичко не си направил. Само се оплакваше.
— Не е вярно.
— И си харчеше парите за глупави видеокасети и полуфабрикати…
— Помагах. Когато можех…
— Е, крайно недостатъчно! Божичко, мразя този апартамент, мразя живота си тук. Ако не се изнеса, ще полудея.
— Но това беше домът ни! — възразява отчаяно той.
— Не бях щастлива, Йън, нито за секунда. Не разбираш ли? Аз просто… попаднах тук. Ти също. Сигурно го усещаш.
За пръв път я вижда такава, за пръв път я чува да говори така. Стъписан, ококорил очи като уплашено дете, той тръгва несигурно към нея.
— Успокой се! — Улавя я за ръката. — Недей така…
— Махни се от мен, Йън! Не се шегувам! Просто се махни!
Крещят си и тя си мисли: „За бога, като онези смахнати съпрузи сме, които огласят блоковете нощем“. Някъде някой се пита дали да се обади в полицията. Как стигнаха дотук?
— Махай се! — вика тя, а той се опитва отчаяно да я прегърне. — Върни ми ключовете и изчезвай! Не искам да те виждам повече!
И после, съвсем ненадейно, те се разплакват и се стоварват на пода в тесния коридор на апартамента, който купиха, изпълнени с толкова надежди. Ръката на Йън покрива лицето му и той се мъчи да си поеме дъх и да проговори.
— Не издържам… Защо ми се случва всичко това… Какъв ад! В ада съм, Ем!
— Знам. Съжалявам.
Тя го прегръща през рамо.
— Защо не можеш да ме заобичаш? Да се влюбиш в мен? Влюби се за малко, нали? В началото.
— Разбира се.
— Не може ли да се повтори?
— О, Йън… Опитвах се. Не мога. Съжалявам, ужасно съжалявам.
След известно време те лежат един до друг върху на същото място, сякаш са залепени. Главата й е върху рамото му, ръката — върху гърдите му. Усеща мириса му, топлия, уютен аромат на тялото му, с който е свикнала. Накрая той казва:
— Трябва да тръгвам.
— Трябва.
Извърнал зачервеното си, подпухнало лице, Йън сяда и кимва към листовете, бележниците и снимките, разхвърляни по пода на спалнята.
— Знаеш ли кое ме натъжава?
— Кое?
— Че нямаме повече снимки. Ние двамата имам предвид. Има хиляди с теб и Декстър и почти никакви с мен и теб. Не отскоро поне. Все едно сме се отказали да се снимаме.
— Нямахме приличен фотоапарат — отвръща несигурно тя, но той решава да не спори.
— Съжалявам, че… тършувах из вещите ти. Напълно неприемлива постъпка.
— Няма нищо. Просто недей повече.
— Някои разкази са много добри, между другото.
— Благодаря. Макар да не бяха предназначени за читатели.
— Какъв е смисълът? Някой ден ще ги покажеш някому. Ще ги публикуваш.
— Може би. Някой ден.
— Не стиховете. Не им показвай стиховете, а разказите. Те са хубави. Пишеш добре. Умна си.
— Благодаря, Йън.
Лицето му помръква.
— Не беше толкова зле, нали? Животът с мен?
— Беше страхотно. Просто си го изкарвам на теб, това е.
— Искаш ли да ми разкажеш?
— Няма нищо за разказване.
— Тогава?
— Тогава?
Тя се усмихва. Той застава пред вратата, стискал дръжката с една ръка, неспособен да си тръгне.
— Едно последно нещо.
— Да?
— Не излизаш с него, нали? С Декстър. Развил съм параноя.
Тя въздъхва и поклаща глава.