— Е. Аз трябва да тръгвам.
— Радвам се, че те видях, Соня. И успех! Искрено ти го желая.
Но Соня вече се отдалечава, без да се обръща назад, и Ема — учителката от типа „carpe diem“ — я проследява как изчезва от погледа й.
По-късно през нощта се случва нещо странно. В просъница, легнала на канапето пред включения телевизор, я събужда гласът на Декстър Мейхю. Не разбира какво точно й казва — нещо за единични стрелци, за варианти с няколко играчи и за нонстоп екшън. Объркана и разтревожена тя се насилва да отвори очи и той застава точно пред нея.
Ема се изправя нестабилно и се усмихва. И преди е гледала програмата. „Геймър“ е късно телевизионно предаване за горещи новини и мнения за най-популярните компютърни игри. Декорът е осветена в червено пещера от полиестерни камъни, сякаш компютърните игри са своето рода чистилище, в което хлапета с пепеляви лица седят прегърбени пред огромен екран, а Декстър Мейхю ги окуражава да натискат бутоните и да стрелят по-бързо, по-бързо, още по-бързо.
Така наречените турнири се редуват със сериозни анализи — Декстър и жена с оранжева коса обсъждат новите игри на пазара. Навярно заради миниатюрния телевизор на Ема, но той й се струва понапълнял, със сивкава кожа. Нищо чудно да е заради миниатюрния екран, но нещо се губи. Самонадеяният мъж от спомените й е изчезнал. Говори за „Дюн I“ и изглежда несигурен, дори малко смутен. Въпреки това я залива вълна от обич към Декстър Мейхю. От осем години всеки ден, всеки ден мисли за него. Липсва й и иска да си го върне. „Искам най-добрия си приятел — мисли си тя, — защото без него нищо не е добро и нищо не е както трябва. Ще му се обадя“, казва си и заспива.
Утре. Още сутринта. Ще му се обадя.
Единайсета глава
Две срещи
Вторник, 15 юли 1997
Сохо и Саут Банк
— Е, лошата новина е, че наистина свалят „Геймър“ от програмата.
— Нима? Наистина?
— Да.
— Добре. Ясно. Добре. Обясниха ли защо?
— Не, Декси, просто не смятат, че нощната аудитория се е запалила особено по пикантната романтика на компютърните игри. Мислят, че не са улучили подходящите съставки, и прекратяват програмата.
— Разбирам.
— И започват наново с друг водещ.
— И друго име?
— Не, името остава.
— Аха. Значи програмата ще е същата.
— С много съществени промени.
— Но продължава да се нарича „Геймър“?
— Да.
— Същото студио, същият формат и така нататък?
— Горе-долу.
— Но с друг водещ.
— Да. Друг водещ.
— Кой?
— Не знам. Но няма да си ти.
— Не ти ли казаха кой?
— Казаха „по-млад“. Някой по-млад, търсят младеж. Това е.
— С други думи… съм уволнен?
— Е, предполагам, че може да се тълкува и другояче, просто са решили да сменят посоката. Да се отдалечат от теб.
— Добре. Ясно. А каква е добрата новина?
— Моля?
— Нали каза „лошата новина е, че свалят «Геймър» от програмата“. Каква е добрата новина?
— Това е всичко. Нямам други новини.
Точно в същия момент, на по-малко от две мили от другата страна на Темза, Ема Морли стои в издигащия се асансьор със старата си приятелка Стефани Шоу.
— Ще се повторя, но не забравяй — главното е да не се уплашиш.
— Защо да се плаша?
— Тя е легенда, Ем, в издателската сфера. Прочута е.
— Прочута? С какво?
— Че… че е забележителна личност. — Макар да са сами в асансьора, Стефани Шоу снишава глас до едва доловим шепот. — Прекрасен редактор е, просто е малко… ексцентрична.
Изкачват останалите двайсет етажа в мълчание. Стефани Шоу изглежда елегантна и дребничка в колосана бяла блуза — не, не блуза, шемизета — плътно прилепналата черна пола и спретнат кок. Цяла вечност я дели от навъсеното готическо създание, което на лекциите седеше до нея, и Ема с изненада установява, че изпитва боязън от старите си познайница, от деловото й, сериозно изражение. Стефани Шоу сигурно бе уволнявала колеги. Сигурно нарежа например: „фотокопирай ми го, моля!“. Ако Ема кажеше нещо подобно в училището, щяха да й се изсмеят в лицето. Тя стои в асансьора, кръстосала ръце, и внезапно я напушва смях. Все едно играят на „Офиси“.
Вратите се отварят на трийсетия етаж — обширно пространство без преградни стени, с високи матови прозорци и изглед към Темза и Ламбърт. Когато пристигна в Лондон, Ема започна да пише оптимистични импровизирани писма до издатели. Представяше си как побелели секретарки с очила като полумесеци отварят пликовете с ножове за хартия от слонова кост в претрупани с овехтели мебели стари имения. Но тук атмосферата е модерна, светла и младежка, истински образец на съвременно работно място. Вдъхват и увереност само купчините книги, осеяли пода и масите, огромни надвиснали кули от книги, на пръв поглед разхвърляни съвсем безразборно. Стефани крачи напред, Ема я следва и над стените от книги надзъртат лица и оглеждат новодошлата, която се опитва да си свали сакото в движение.