Ема не таеше актьорски амбиции, нито огромна любов към театъра, освен като средство за споделяне на думи и идеи. Предвиждаше се „Следжхамър“ да бъде прогресивно начинание със споделени стремежи и споделен плам, с изричен манифест всеотдайно да променя живота на младите с помощта на изкуството. В добавка Ема си представяше и малко романтика или в краен случай секс и затова си събра раницата, сбогува се със скептичните си родители и седна в минибуса, сякаш ще защитава велика кауза, театрална испанска гражданска война например, финансирана от Съвета по изкуствата.
В какво обаче се бяха превърнали три месеца по-късно топлотата, приятелството, усещането за социален дълг и високи идеали, съчетано със забавни мигове? Нали се водеха сътрудници? Така пишеше на минибуса, лично го беше щамповала.
— Мразя тази работа. Мразя тази работа — обади се Сид.
Ема запуши ушите си е длани и си зададе няколко основополагащи въпроса.
Защо съм тук?
Наистина ли променям нещо?
Защо Канди не вземе да се облече?
Каква е тази воня?
Къде искам да съм сега?
Искаше да е в Рим, с Декстър Мейхю. В леглото.
— Шаф-тес-бъ-ри Авеню.
— Не. Шафтс-бъ-ри. Три срички.
— Лайчестър Скуеър.
— Лестър Скуеър, две срички.
— Защо не Лайчестър?
— Нямам представа.
— Но нали си ми учител! Трябва да знаеш!
— Съжалявам — сви рамене Декстър.
— Е, значи език е тъп — каза Туве Ангстрьом и го перна с юмрук по рамото.
— Езикът. И съм напълно съгласен с теб. Но не биваше да ме удряш.
— Извинявам се — каза Туве, целуна го по рамото, после по врата и по устата и Декстър за пореден път се удиви колко благодарна работа е преподаването.
Лежаха сред купчина възглавници върху теракотения под, понеже се оказа, че единичното легло не обслужва удовлетворително нуждите им. В брошурата за Международното училище по английски „Пърси Шели“ учителският пансион се описваше като „поносимо удобен със смекчаващи недостатъците обстоятелства“ — съвършено обобщение. Стаята му на Чентро Сторико беше мрачна и стерилна, но поне имаше балкон — широк една крачка, ала с изглед към живописния площад, който съвсем по римски функционираше и като паркинг. Всяка сутрин ранобудните офис служители го събуждаха с двигателите си, ръмжащи на заден ход.
Но през този влажен юлски следобед единственият шум долиташе от туристическите куфари с колелца, трополящи по паветата, и те лежаха под широко разтворените прозорци и се целуваха лениво. Косата й лепнеше по лицето му, гъста, тъмна и с аромат на датски шампоан — бор и цигарен дим. Тя се пресегна през гърдите му за пакета на пода, запали две цигари и му подаде едната. Той се поизправи върху възглавниците с небрежно втъкната между устните цигара като Белмондо или като герой от филм на Фелини. Никога не бе гледал Белмондо или филм на Фелини, но беше виждал репродукции — стилни, черно-бели. Не му допадаше мисълта, че е суетен, но от време на време му се приискваше някой да го запечата на лента.
Целунаха се отново и той смътно се почуди дали положението има морални или етични измерения. Редно бе, разбира се, да претегли аргументите „за“ и „против“ секса със студентка, преди Туве, приседнала нестабилно на ръба на леглото му, да започне да разкопчава високите си до коленете ботуши. Дори тогава, със замъглено от червено вино и похот съзнание, той се запита какво ли ще каже Ема Морли. Докато Туве облизваше с език ухото му, съчиняваше защитната си реч — на деветнайсет е, пълнолетна, а и аз не съм истински учител. Освен това Ема беше безкрайно далеч сега — променяше света, кръстосвайки с минибус улиците на провинциални градчета — а и какво общо имаше тя със ситуацията? Високите ботуши на Туве се мъдреха в ъгъла на стаята в учителския пансион, където гостите с преспиване бяха абсолютно забранени.