Марша клати глава.
— Съжалявам, явно е станала някаква грешка. Вие сте срещата ми в дванайсет и половина, нали?
— Да! Така мисля. Не съм ли?
— Бавачката? Кандидатствате за тази длъжност?
— Имам лоша репутация?
— Донякъде. В медийните среди.
— Каква по-точно?
— Че… си малко ненадежден, това е.
— Ненадежден?
— Непрофесионален.
— В какво отношение?
— В алкохолно отношение. Че се появяваш пиян в студиото.
— Хей, никога…
— И си арогантен. Хората те смятат за арогантен.
— Арогантен? Аз съм самоуверен, не съм арогантен.
— Хей, просто ти казвам какво мислят другите, Декс!
— Другите? Кои са тези „други“?
— Хората, с които си работил…
— Нима? Божичко…
— Ако смяташ, че имаш някакъв проблем…
— Какъвто нямам…
— … сега е моментът да го преодолееш.
— Но аз нямам проблем.
— Е, тогава всичко е наред. Междувременно те съветвам и да внимаваш колко харчиш. Поне за няколко месеца.
— Ема, толкова съжалявам…
Тя крачи към асансьора, смутена и със зачервени очи. Марша я следва плътно, а Стефани върви след Марша. От офисите надничат глави и оглеждат процесията. „Това ще й е за урок — мислят си сигурно, — да не лети из облаците“.
— Много съжалявам, че ви изгубих времето — казва любезно Марша. — Някой трябваше да се обади да отложи…
— Няма проблем… — промърморва Ема.
— Не ще и дума, че ще поискам обяснение от асистентката. Сигурна ли сте, че не сте получили съобщението? Мразя да отменям срещи, но просто не успях да прочета материала. Бих го прегледала и сега, но горката стара Хелга чака в съвещателната зала…
— Разбирам, разбирам…
— Стефани ме увери, че сте изключително талантлива. Очаквам с нетърпение да прочета работата ви…
Стигат до асансьора и Ема натиска бутона с все сили.
— Да, добре…
— Ако не друго, от това поне ще излезе забавна история.
Забавна история? Натиска отново бутона, все едно избожда око. Не иска забавни истории, иска промяна, прелом, не анекдоти. Животът й е изтъкан от анекдоти, безкрайна огърлица от противните копеленца, сега мечтае поне веднъж нищо да не се обърква. Иска успех или поне надежда за успех.
— Опасявам се, че следващата седмица е невъзможно, понеже излизам в отпуска. Тоест няма да уточняваме срещата отсега. Но обещавам да е преди края на лятото.
Преди крия на лятото? Месеците ще се нижат без никаква промяна. Натиска още веднъж бутона на асансьора и не отговаря нищо — обиден тийнейджър, който ги кара да страдат. Те чакат. Марша очевидно не се впечатлява и я оглежда с острите си сини очи.
— Кажи ми, Ема, с какво се занимаваш в момента?
— Преподавам английски. В гимназията в Лейтънстоун.
— Сигурно е много отговорно и изморително. Откъде намираш време за писане?
— Вечер. През почивните дни. Рано сутрин понякога.
Марша приспива очи.
— Явно влагаш много желание.
— Това е единственото нещо, което искам да правя.
Ема се изненадва. Не само от искрения си тон, но и от прозрението колко верен е отговорът. Асансьорът се отваря зад гърба й и тя поглежда през рамо вече с надежда да остане.
Марша протяга ръка.
— Е, довиждане, госпожице Морли. Очаквам с нетърпение следващата ни среща.
Ема улавя дългите й пръсти.
— А аз се надявам да си намерите бавачка.
— И аз се надявам. Последната беше истинска психопатка. Не искате ли да опитате? Сигурно не, но предполагам, че ще ви се удава.
Марша се усмихва и Ема се усмихва в отговор, а зад Марша Стефани ту хапе долната си устна, ту оформя безмълвно „съжалявам, съжалявам“ и сочи миниатюрният телефон: „Обади се!“.
Вратите на асансьора се затварят и Ема се обляга на стената. Спускайки се трийсет етажа надолу, усеща как вълнението в стомаха и се превръща в буца горчиво разочарование. В три сутринта, неспособна да заспи, тя си представяше как новата й издателка я кани на импровизиран обяд. Представяше си как отпива резливо бяло вино в Оксо Тауър и омайва събеседничката си със забавни истории от училищния живот, но ето я сега — изхвърлена на Южния бряг след по-малко от двайсет и пет минути.
През май беше празнувала тук изборните резултати, но сега еуфорията е отшумяла. Понеже заяви, че е болна от грип, няма как да отиде на събранието. Чувства как и тук тлеят разпри, обвинения, подли забележки. За да си проясни ума, решава да се поразходи и тръгва към Тауър Бридж.