Но дори Темза не успява да я разведри. Тази част от Южния бряг е в процес на възобновяване — хаос от скелета и брезент, сред който Пауър Стейшън се издига сива и потискаща в летния ден. Ема е гладна, но няма къде и с кого да похапне. Телефонът й иззвънява, тя започва да тършува из чантата си с надеждата разговорът да я поразсее и твърде късно осъзнава кой се обажда.
— Така значи! Грип, а? — казва директорът.
Тя въздъхва.
— Да.
— И си на легло, предполагам… Всъщност не ми изглежда така, май по-скоро се наслаждаваш на слънцето.
— Фил, моля те, не ми създавай неприятности.
— О, не, госпожице Морли, не може така. Да прекратиш връзката ни и същевременно да очакваш снизходително отношение… — С този глас й говори от месеци, официозно, монотонно и злобно, и тя се разгневява при мисълта за капаните, които непрекъснато си поставя сама. — Щом искаш отношенията ни да са чисто професионални, така да бъде! И затова настоявам да ми обясниш защо пропускаш жизненоважното ни събрание днес?
— Недей, Фил. Не съм в настроение.
— Защото не ми се иска да налагам дисциплинарни наказания, Ема…
Тя отдалечава телефона от ухото си, за да заглуши сърдития глас на директора. Вече грамаден и старомоден, този телефон й е любовен подарък от него, за да „чува гласа й, когато му домъчнее“. За бога, дори правиха телефонен секс по него. Той поне правеше…
— Беше изрично уведомена, че събранието е задължително. Срокът още не е приключил…
В миг тя си представя колко приятно ще е усещането да захвърли проклетото нещо в Темза, да проследи как се забива във водата като тухла. Но първо трябва да извади СИМ картата, което някак си ще помрачи символиката, а и драматичните жестове са за филмите и телевизията. Освен това не може да си позволи да купи друг.
Не и сега, когато напуска работа.
— Фил?
— Да се придържаме към господин Годалминг, ако обичаш.
— Добре. Господин Годалминг?
— Да, госпожице Морли?
— Напускам.
Той се засмива с влудяващия си престорен смях. Вижда го като на длан как клати бавно глава.
— Ема, не можеш да напуснеш.
— Мога и го правя. И още нещо, господин Годалминг?
— Да, Ема?
Ругатнята се оформя върху устните й, но тя не успява да я изрече. Произнася безмълвно и с наслада думите, изключва телефона, пуска го в чантата си и зашеметена от въодушевление и страх за бъдещето, продължава на изток по брега на Темза.
— Съжалявам, че не мога да те заведа на обяд, но имам среща с друг клиент…
— Няма проблем, благодаря, Арън.
— Може би следващият път, Декси. Какво има? Звучиш потиснат, приятелю.
— Не, нищо. Просто съм малко разтревожен.
— Защо?
— Е, знаеш. За бъдещето… За кариерата ми. Не го очаквах.
— То винаги е неочаквано, нали? Бъдещето? Затова е и толкова ВЪЛНУВАЩО! Хей! Я чакай! Имам теория за теб, приятелю. Искаш ли да я чуеш?
— Казвай.
— Хората те обичат, Декс, наистина. Проблемът е, че те обичат цинично, иронично, „обичам-да-го-мразя“, нещо такова. Трябва да накараме някого да те заобича искрено…
Дванайсета глава
Да кажеш „Обичам те“
Сряда, 15 юли 1998
Чичестър, Съсекс
После, без да разбира напълно как се е случило, Декстър открива, че е влюбен, и внезапно животът му потича безметежно.
Силви Коуп. Тя се казва Силви Коуп, красиво име, и попитат ли го как изглежда, той подсвирква и казва: „Страхотно… страхотно… просто удивително!“. Красива е, разбира се, но по-различна от другите — не е вулканичен магнит за момчета като Суки Медоус, нито е манекенски красива като Наоми, Ингрид или Йоланда. Силви излъчва изящна, класическа красота. В предишното си телевизионно амплоа би я нарекъл „аристократична“, дори „съвършено аристократична“. С дълга права светла коса, разделена на път точно по средата, с дребни, чисти черти и бледо сърцевидно лице, тя му напомня жена от картина, чието име не помни, средновековна картина на жена с цветя в косите. Такава е Силви Коуп — жена, на която би й отивало да прегърне еднорог. Висока и стройна, малко аскетична, често доста сериозна, с лице, което не движи много-много, освен да се понамръщи или да прибели очи при поредната му глупост; Силви е съвършена и изисква съвършенство.